Поглед назад: Родолюбецът, вечно жадуващ за духовното благо

07:30, 20 окт 21 / Поглед назад 25 3896 Шрифт:
Ирина Иванова

Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси, казва големият родолюбец и патриот Димитър Талев, чиито книги оставят вечна следа в историята на българската литература. 

Той е един от най-бележитите и вечни писатели у нас. И до днес неговата тетралогия, състояща се от романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ оставил светлина в душите на много хора и заемат видно място във всяка българска библиотека. Днес се навършват 55 години откакто напуска нашия свят. Именно затова обръщаме поглед назад, за да си спомним за неговия живот и творчество.

От лош ученик до велик писател

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 г. в Прилеп, където расте в семейство на занаятчията Тале Палисламов. На 9 години остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование. Учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие и Стара Загора. Не е добър ученик, но накрая завършва гимназия в Битоля.

След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по един семестър в Загреб и Виена през 1920 – 1921 г. После изучава и завършва славянска филология в Софийски университет през 1925 г. През 1927 г. е привлечен като коректор във вестник „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). Когато убиват директора на вестник „Македония“ през 1933 г., постът се заема от Димитър Талев. Братислав Талев разказва, че баща му приел новата длъжност „като дълг“. През 1934 г. са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което вестник „Македония“ също приключва издаване. След тези промени Димитър става сътрудник към вестник „Зора“. А заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944 г. В същото време издава разкази, събрани в книгата „Сълзите на мама“. Издава и романа „Усилни години“, който е за Илинденско-Преображенското въстание. Пише редица уводни статии, пътеписи и очерци. В света на българската литература и нейните граждани, Талев е изключително уважаван и ценен. Самият той се прекланя пред Иван Вазов и особено обича творчеството на Йордан Йовков.

Тъмни години...

„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!“, пише великият майстор на думите, без въобще да предполага какво му крои съдбата. 

През октомври 1944 г. Димитър Талев е арестуван и без съд и присъда е пратен в Централния софийски затвор. Причината - новата власт прилага политиката за непризнаване на Македония като част от България. Много интелектуалци в онези години са убити или безследно изчезнали.

След половин година е в „трудово-изправително селище“ в Бобов дол. После, вече много болен, е тикнат в зловещия рудник „Куциян“, където по чудо остава жив. Там хранят затворниците само с по 300 г на ден, най-често варени кочани зеле без никаква мазнина. Според сведения, Талев е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му Ирина и приятелят му Георги Караславов.

Ирина е карамелизирала захар и слагала натрошените парчета в буркани, върху които лепила етикети от близката аптека. Уж, че са лекарство. После изпраща бурканите в лагера, за да подсилва съсипания му от глада и болестите организъм. По-късно пред Владимир Свинтила Талев сравнява престоя си в трудово-изправителното селище с Голгота.

Един ден бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости“, разказва той пред Христо Огнянов - българин от Македония. 

Книгите спасяват

След 1948 г. семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация. През следващите десет години той отново открива своето спасение в книгите и доработва романа „Железният светилник“. По-късно създава и „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Той отново е болен и физически слаб, не може да работи, за да прехранва близките си. Но за сметка на това може да пише. И по цял ден прави точно това. 

В края на 50-те и началото на 60-те години на 20 век властта променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. 

Повратливостта на комунистическото управление стигнала дотам, че през 1966 г. писателят бил „избран“ за народен представител. В същата година, на 20 октомври, той починал, след като няколко месеца по-рано успял да издаде последната книга от четирилогията – „Гласовете ви чувам“. 

Хиляди българи се стичат на погребението му, за да го изпратят, защото със своите книги успява да докосне в дълбочина техните души. Обичта на народа е предана и чиста, а заслугата за това е изцяло на майстора на перото, който казва приживе: 

„Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...“

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама