Дали? Вярата пламти в душите на брекзитърите, но.... Жалко е, че не мога да възкликна: "Отново Царство България!". Изглежда справедливо, но... Вярата ми някак е сломена. "Да си върнем контрола!"- призоваваха брекзитърите, но как? Никой от тях не предложи план. Да не говорим, че точно британци са сред неколцината автори и контролиращи развитието на проекта Европейски съюз. Днес Великобритания се носи като кораб със счупено кормило към датата 29 март. Нацията изглежда като лутащи се без посока елементарни частици, за които науката доказа, че могат едновременно да пребивават на няколко различни места по едно и също време. Безбройните совалки на Тереза Мей между Брюксел и Лондон, както и обиколките и в страната, като че ли се стремят да докажат приложимостта на квантовата механика в едромащабния ни свят. Политиката на британското правителство се съсредоточи в усилието: "те - нас ли?" или "ние - тях"?". Във вътрешен островен план е малко по-сложно, но при желание отново би могло да бъде сведено до: "с нас" или "против нас". Всичко това се случва, защото агитиращите за напускане нямаха идея, как точно да се осъществи този процес. Нямаха план, нямаше предварителни сондажи и договорки с оставащите в ЕС. Бъркотията вероятно се дължи и на факта, че част от хората, които днес ръководят процеса по болезнената раздяла, гласуваха за оставане в съюза.
Да очакваме от брекзитърите да признаят, че са лъгали е въпрос от морален и етичен характер, който не е на дневен ред. Усещането, от страна на ЕС е, че на британските политици им липсва зрялост. Не цинично хилещият се на всичко Фараж, не рошавият Борис Джонсън и комично изисканият Рийз-Мог са причина за подобно отношение, не редовно провалящата се в парламента Тереза Мей, а детинската игра със сложни проблеми и все повече налагащата се очевидност, че Обединеното кралство не може да открие своите лидери. Потвърждението на това наблюдение дойде още през 2016 г. заедно с осъществения референдум. Гузното мълчание на предизвикалия кризата Дейвид Камерън през последвалите години, също! Да търсим отговорност за случилото се в континенталната част на Европа също е възможно, но в далеч по-малка степен. Къде бяха лидерите на останалите държави в ЕС, които не успяха да представят на британците примамлива визия за бъдещето на съюза? Празните приказки и обещания, както и лековатата неангажираност доминираха и резултатът бе неприятна, неочаквана, но оправдана от поведението им изненада.
Опозицията на разединената партия на Мей е, меко казано, странна. Седящите в парламента срещу тях лейбъристи са шумни, но, също като консерваторите, разделени в мненията си. Лейбъристите, известни повече като партията на Труда, са членове на Социалистическия интернационал, в компанията на такива партии като нашата БСП. Партията има претенцията да представлява по-многобройната част от хората в Обединеното кралство. Изборите обече упорито отказват да признаят това и вече близо десетилитие, не са допускани до властта. Лидерът, скромно изглеждащ и побелял, Джереми Корбин, е изненадващо по-цветен и краен във вижданията и намеренията си дори от нашата Корнелия Нинова. Тази крайност напоследък изглежда го води в още по-изненадваща невъзможност да очертае ясна позиция по... нищо. Искането на изявени активисти от неговата партия за втори референдум остава да се носи по вятъра и сякаш е подробност касаеща дребен проблем. Корбин отказа преговори с правителството, което е твърде необичайно за лидер на основната опозиционна партия. Да не говорим за сериозносттта на ситуацията, която налага интересите на отделни партии да бъдат поставени по-ниско от тези на държавата.
Иначе Джереми Корбин е уникален. През 2012 г. публикува статия в "Морнинг стар", озаглавена "Време е за край на НАТО". Описва военния съюз като "инструмент за манипулиране на студената война". Грешка било да се позволи на бившите страни от Варшавския договор да се присъединят към Алианса. Би искал да измъкне Обединеното кралство от НАТО, но призна, че позицията му не среща подкрепа, така че насочва личните си усилия към ограничаване ролята и. По-късно вмени вината за кризата в Украйна на същата организация. Заяви, че би правил бизнес с Путин, но все пак би му задал някои въпроси за правата на човека в Русия. Е, руският президент е далеч от социализма. А популярният вокалист на легендарните "the Who", Роджър Долтри, увери през медиите: "Джереми Корбин не е социалист, той е комунист".
Историята на водача на лейбъристите отбелязва, че Корбин е дългогодишен и последователен в подкрепата си и за Куба. Кампаниите срещу ембаргото на САЩ не минават без негово участие. Солидарност бе демонстрирал и с покойния венецуелски ръководител Уго Чавес. Наричаше го "вдъхновение за всички нас, които се борим срещу строгите икономии и неолибералната икономика в Европа". След осъждането и непризнаването на изборите във Венецуела от повече от 40 държави и ЕС, Джереми Корбин бе поставен под натиск да се изкаже и той осъди "насилието от всички страни", но не критикува лично Мадуро. Но пък нарича ЕС "империя на ХХІ век" и "милитаристичен Франкенщайн". Последното във връзка с полицейското насилие в Каталуния. Корбин призовава за легализиране на марихуаната, но само за медицински цели, а не за развлечиние. Вегетарианец е, пацифист и със забележителното настояване за премахване на церемонията по откриването на парламентарните сесии. Нарича го "абсурдно представление от ХVІІІ век". Очакваното продължение на личността му да бъде застъпник за премахване на монархията обаче не е факт. Корбин определя, че желание за подобен акт "не е дневен ред за никого".
Предизвикателството пред лидерите на водещите партии и най-вече пред Тереза Мей е да не допуснат пристратието към взаимноизключващи се виждания, да ги раздели така, че да се блокира всяка възможност за общи решения. Такива, които касаят бъдещето на Великобритания, а не бъдещето на техните партии. Мей изглежда си представя, че гъвкавостта е проява на слабост. Визията и нейното поведение на твърда жена изключват емоционалната интелигентност на лидер като Уинстън Чърчил. Това изглежда и пречи да увлече членовете на правителството и широките маси от хора. Трудните, непопулярни решения очевидно изискват нов тип лидерство, което ние, отвъд Ламанша, не съзираме в гъстата мъгла обвила Албиона. А и всички сме в хватката на времето. Политическият пожар не осветява нови фигури и очакванията от настъпващия без сделка Брекзит са мрачни.