Защо имаше само бели хора в „Чернобил“?

1

Минисериалът „Чернобил“ се превърна в културно събитие и телевизионно явление с огромно влияние върху ежедневните разговори за съвременния обществен пейзаж. Всеки видя и взе каквото пожела от петте части на приключилата преди дни поредица за промишлената авария в Съветския съюз от 1986-а година.

 

Крайните соц носталгици видяха вероломна западна пропаганда и сега тръпнат в напрегнато очакване за обещания руски отговор и своеобразен „контрасериал“. Обсебените от Доналд Тръмп, сред които и световноизвестният автор Стивън Кинг, видяха метафора за управлението на „лошия оранжев човек“ и предупреждение за неговото пренебрежение към международния експертариат. Еко ентусиасти и интернет специалисти по ядрена енергетика видяха смело „антиатомно“ произведение, а българските им имитатори и преводачи директно и на места конспиративно обвързаха сериала и реакциите към него с АЕЦ „Белене“. Други просто видяха безпощаден портрет на комунистическата система.

Но още по-интересно е какво не видяха някои представители на модерното ляво и прогресивно мислене. В „Чернобил“ те не видяха чернокожи хора и това, разбира се, е проблематично на твърде много нива. Преди няколко години сектантите от набъбващия култ към етническото разнообразие едва ли биха посмели неиронично да се оплачат от „непоносимата белота“ на сериал за реални събития в Украйна от 80-те години на миналия век. Но сега се намираме във време, което някои критични наблюдатели на странния културен момент и абсурден медиен дневен ред иронично наричат „настоящата година“.

В „настоящата година“ всичко е възможно.

Актрисата, сценаристка, писателка и самоназначила се „Туитър“ специалистка по „расовите въпроси“ Карла Мари Суит изрази в социалните мрежи дълбокото си разочарование от липсата на не-бели изпълнители в „Чернобил“. Тя се бунтува срещу това, че „още един хитов сериал с ансамблов актьорски състав създава впечатлението, че цветнокожите хора не съществуват“. Тази сценаристка явно е убедена, че автентичността на „Чернобил“ със сигурност нямаше да пострада ако в атомната централа беше пресъздадено етническото многообразие на улица в Лондон, Лос Анджелис или Ню Йорк.

Отделно – какво е гледала тя през последните години. Квотите за етнически малцинства са неофициално наложени в индустрията и е трудно да се намери сериал, филм, клип или реклама без изобилие от изпълнители с различен произход. Ако неинформиран човек попадне на средностатистически американски тв продукт ще остане с впечатлението, че чернокожите са поне 35% от населението на САЩ, а не 13% каквато е реалността.

Етническото разнообразие вече е нещо като религия в тези среди и се използва от прогресивните активисти не просто за идеологизация на настоящето, а и за манипулация на миналото.

В документална поредица на BBC традиционното британско семейство по римско време беше илюстрирано с африкански патриарх и неговата весела мултикултурна фамилия. Историческата драма „Кралицата на Шотландия“ от 2018-а година изненада историците с включването на чернокожи аристократи и азиатски придворни дами в Англия от средата на XVI век. „Ана Каренина“ беше поставена на Лондонска сцена с чернокожа актриса в ролята на злощастната руска благородничка на Лев Толстой. Да не говорим за свръхуспешния и универсално възхваляван мюзикъл „Хамилтън“, който пресъздава времето и делото на бащите-основатели на САЩ с почти изцяло не-бял актьорски състав.

В този контекст дори става странно, че в „Чернобил“ нямаше чернокожи актьори. Може би 1986-а е „твърде скоро“ и звучи прекалено документално, за да получи мултикултурното третиране? Но щом в руската аристокрация от XIX век може да има африканска Ана Каренина, защо да не сложим малко мексикански атомни физици или хаитянски политически комисари в социалистическа Украйна?

Истината е, че този път нямаше мейнстрийм медийна кампания срещу белия актьорски състав на „Чернобил“, а спорадично опипване на почвата.

Карла Мари Суит е типична представителка на прогресивната прослойка, но с критиките си към белотата на „Чернобил“ тя остана малцинство. Засега. А и е важно да се отбележи, че това не е западна история. В известен смисъл за най-крайните прогресивни активисти СССР също е жертва на хищната западна хегемония и заслужава своя реванш. В САЩ и Западна Европа е пълно с либерални агитатори и демонстранти, които, заедно с флаговете на Палестина, различни африкански държави и групировки, гордо веят червеното знаме със сърпа и чука.

Но за изконно британският  „Дюнкерк“ прошка нямаше. Преди две години големите медии и изявените говорители на етническото многообразие влязоха остро на режисьора Кристофър Нолан и неговата дързост да се придържа към фактите и документите.

Иронично е, че тези хора гледат на историята като на бял лист, върху който да нарисуват своя идеологически шедьовър. Резултатът е морална и медийна авария.

 

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани