Последното десетилетие бе белязано от безпрецедентната културна хегемония на комиксовите супергерои. Филмовите адаптации на рисуваните истории за избрани мъже и жени със специални способности, които спасяват света от злото, са злато за индустрията на развлечението.
Повечето от тези произведения са схематични, предвидими, наивни и подходящи най-вече за 12-годишни хлапета. Но демографският размах и успех на комиксовото кино отдавна е отвъд детската и тийнейджърска аудитория. Супергеройските филми владеят колективното въображение на няколко поколения с особено силно влияние върху родените между 80-те години на миналия и самото начало началото на новия век милениали, известни още като поколението Y.
Някои изследователи виждат възхода на филмите за супергерои като сигнал за вдетиняването на модерната публика. Един културен символ на отказа от порастване и поемане на отговорност. Бягство от реалността, в която животът изглежда твърде сложен, а сюжетът на „Железния човек“ предлага емоционално уютна алтернатива. И множество зрелищни визуални и звукови ефекти, разбира се.
Други разпознават явлението като заместител на големите религиозни и митологични истории и образи, които съпътстват човешките цивилизации от хилядолетия. Комиксовите филми често имат структурата на опростени митове, а супергероите са нещо като секуларни симулации на древни религиозни арки.
Комиксовото кино предлага изобилие от познатите теми и мотиви за Избрания, Спасителя, Пророка, за специалната свръхестествена фигура, която възстановява справедливостта в света или се жертва за обикновените хора. В този обяснителен ключ комиксовите супергерои се схващат като религиозни образи за общество без религия.Трети третират комиксовата кино диктатура като неизбежно циклично явление. Жанр, който доминира развлекателния пейзаж за определено време, както е било преди с гангстерските филми, уестърните, екшъните, фентъзи историите за подрастващи и др. Хората, които подкрепят тази теория прогнозират, че на хоризонта вече се задава краят на супергеройския режим и гадаят каква ще бъде следващата глобална обсесия на публиката.
Трудно е да се предвиди кога и дали изобщо ще станем свидетели на масивен зрителски отлив от супергеройските истории. В момента те изглеждат по-влиятелни от всякога.
Събитието на годината несъмнено е „Отмъстителите: Краят”, който вече има над 2,7 милиарда долара приходи от продажба на билети и продължава да прави пари. Сега състезанието е с „Аватар“ от 2008-а за световен бокс-офис шампион, а разликата между двата филма е няколко десетки милиона долара и се топи с всеки изминал ден. „Отмъстителите: Краят“ е епичната кулминация на 22 взаимосвързани филма с марката „Марвел” и четвъртата финална част от сагата на „Отмъстителите“. Целият маркетинг на продукцията беше насочен към идеята, че всичко свършва и това е поп-културното събитие, което не трябва да се пропуска. Филмът обаче изобщо не слага финал на явлението, а само затваря една глава от него.
Студията са планирали още десетки супергеройски проекти за поне едно десетилетие напред. Супермен, Батман, Спайдърмен, Ант-мен, Х-мен, Железния човек, Капитан Америка, Хълк, Върколака, Деърдевил, Дедпул, Жената чудо, Черната вдовица, Жокера, Доктор Стрейндж и още много други агенти на комиксовия пазарен устрем ще бъдат претворявани във всевъзможни продължения, поредици и предистории.
За автора на „Американски психар“ Брет Истън Елис вдетиняването на милениал поколението е в основата на културните избори, които се правят в Холивуд и развлекателната индустрия като цяло. В модерните зрители той вижда неумение да поставят нещата в контекст, комбинирано с преиграване, преувеличаване и разчитане на пасивно-агресивна позитивност. Още от детство те са възпитани в религията на сигурността и свръхпротекционизма на техните родители.
„В Западния свят, най-вече САЩ, милениалите са отгледани от Поколението X, което в своя родителски акт се бунтува срещу собствената си минала бунтовническа култура. Причината за прекаленото обгрижване, с което Поколението Х натоварва своите наследници, е компенсация за любовта, която не са получили от собствените си себични родители от „бейби-буумър“ поколението - най-привилегированата генерация на следвоенна Америка“, смята Елис.
Той говори още за неадекватната подготовка, която милениалите са получили за справяне с трудностите на живота: „Те не знаят как работи светът: хората може да не те харесат, обектът на твоите желания може да не отвърне на любовта ти, децата може да са жестоки, работата е гадна, трудно е да станеш добър в нещо, животът е съставен от провали и разочарования, нямаш талант, хората страдат, остаряват, умират. А това поколение реагира на тази действителност със сантиментална капитулация. Цялата генерация играе ролята на жертва и отказва да признае тежките факти на съществуването, да ги преглътне, да ги обработи и да продължи напред“.
Според него много от милениалите не са в състояние да понесат един враждебен или безразличен свят. Песимизмът, иронията и бунтът на предходното поколение X са заменени от тревожност и страх, че някой няма да те хареса, че може да не натисне бутона лайк под твоя статус или снимка. Тези млади хора оперират в твърде тясна зона на комфорт и не обичат да я напускат. Логично е точно те да се обърнат към супергероите като символи на магическото справяне с трудни ситуации.
Почти всеки комиксов филм разгръща идентична структура – наивна експозиция, драматична завръзка и финал с клишето за „тиктакащата бомба“ и супергероите, които спасяват деня и света в последния момент. Мнозина биха искали нещо повече от филмовите продукти на една технологично напреднала епоха. За милиони хора, уви, това изглежда е напълно достатъчно. Въпросът е докога?