Защо бедна Индия изпрати мисия до Луната?

1

Всеки път, когато в космоса излети някаква амбициозна мисия, веднага изскачат морализатори, готови да размахат пръст : „Ние си имаме толкова много проблеми тук, на Земята, къде сме тръгнали да летим там, в космоса?“ На запад на такива хора им викат „лимузинови либерали“ – това са тези представители на левия политически спектър, които обвиняват света в нецеленасочено преразпределяне на паричните средства, без обаче да се чувстват виновни за консуматорския си начин на живот. Лимузиновите либерали искат да прекратят космическите програми, за да се освободят повече средства за справяне с бедността, но самите те не се лишават от стотинките за сутрешното си кафе, за да ги дарят на някой гладуващ. Те призовават хората да карат велосипеди или да се возят в градския транспорт, за да решим проблема с глобалното затопляне, но самите те редовно използват личния си автомобил (оттук идва названието „лимузинов либерал“). Парадоксално, такива активисти се появяват в градската среда на развитите държави, където бедността почти не съществува като явление. Някои мрънкачи, които никога не са виждали с очите какво означава „абсолютна бедност“, роптаят срещу бедността и често пъти сами се мислят за социално слаби.

В Индия обаче много хора наистина няма какво да ядат.

Независимо от факта, че индийската икономика е една от най-бързо развиващите се икономики в света, абсолютната бедност е реално явление. Процентът на крайно бедните не е голям спрямо общата популация – т.е. около 3%, но на фона, че в Индия живеят над един милиард души, като обща бройка те възлизат на милиони. Средностатистически се пресмята, че от три деца по цялата Земята, които са със сериозно недохранване, едно е индийче. Не е чудно, че мнозина се питат: не е ли редно първо Индия да изкорени собствения си проблем с крайната бедност, преди да изпраща мисии до Луната?

Разбира се, абсурдно е ние, които не живеем в Индия, да даваме акъл на индийците как да си управляват собствената страна. Това е особено вярно за народ като тях, който се гордее изключително много с постиженията на своята независима държава – а тя съществува едва от десетилетия, т.е. от 1947-ма година, когато Парламентът на Обединеното кралство определя разделянето на Британска Индия на независимите Индия и Пакистан. А да се смята, че в Индия не се е водил този разговор дали държавата може да си позволи космически изследвания, е крайно наивно.

Още през първите години след придобиването на независимостта, Джавахарлал Неру предприема реформи за развитието на науката и технологиите, както и на висшето образование.  Правителството на Неру полага големи усилия всяко дете да получи основно образование, а под негово ръководство са създадени Индийските институти по технологии, Индийските институти по мениджмънт и Общоиндийският институт по медицински науки. Реформите дават значителен тласък на индийската наука, който продължава и досега. Достатъчно е да посетите някоя международна научна конференция и ще забележите, че присъствието на индийски учени е сериозно. В практиката си като научен работник самият аз получавам множество покани да публикувам в различни научни списания, голяма част от които са индийски. Индия отдавна не е „тъмна Индия“, а се е превърнала в място, където се прави върхова наука.

Подобно на повечето други държави, така и индийската космическа програма започва в началото на 60-те години.

За неин баща се счита д-р Викрам Сарабхаи, който, след като СССР изпраща първия изкуствен спътник в орбита, успява да убеди индийското правителство да сформира Индийски национален комитет по космически изследвания (INCOSPAR). В края на 60-те години INCOSPAR се превръща в ISRO, т.е. Индийска космическа изследователска организация. До ден днешен ISRO си остава „индийската НАСА“. Ето как д-р Викрам Сарабхаи се аргументира по темата дали може държава като Индия да си позволи да има космическа програма: „Има някои хора, които се съмняват в това доколко е уместно да има космическа дейност в една развиваща се нация. За нас обаче няма двусмисленост относно нашата цел. Ние не можем да си фантазираме да се съревноваваме с икономически напредналите нации в пилотираната космонавтика или за изучаването на Луната или планетите. Но ако наистина сме убедени, че трябва да играем съществена роля както в национален смисъл, така и сред общността на нациите, не можем да допуснем да сме на второ място в приложението на високите технологии към решаването на истинските проблеми на човека и обществото“.

С тази обосновка Индия развива космическа програма, която е изключително прагматична и изцяло приложна. Първият индийски спътник излита през 1975-та година посредством съветска ракета, а през 1980-та година Индия сполучва да изпрати спътник в космоса чрез своя собствена ракета.  Действително индийците стават лидери в традиционните дейности на приложната космонавтика като наблюденията на посевите от космоса и предсказването на метеорологичните явления. Но индийската космическа програма отива и една стъпка по-напред – развиват се области като телемедицината и телеобразованието. Търси се разрешението на сериозен проблем – има огромна разлика в нивото на образованието и медицинските услуги между големите градове и селата в провинцията. С помощта на космическите технологии става възможно жителите на малките населени места да получат достъп до съвременни познания и медицински ресурси. Така Индия успява да създаде космическа програма, която наистина служи на хората и помага в справянето на местните проблеми.

В един момент обаче това не се оказва достатъчно.

В края на 2006-та година Вирендер Кумар, тогава съветник по космическите въпроси в индийското посолство във Вашингтон, казва следното по време на форум, на който се обсъждат отношенията между САЩ и Индия: „Дойде това време, когато имаш чувството, че вече си постигнал много. След известен период започнахме да усещаме, че правим редовно едни и същи неща отново и отново и отново. Сред нашата научна общност атмосферата стана унила“. Кумар споделя, че самите учени настояват да се предприемат по-амбициозни мисии. Икономиката на Индия се е стабилизирала и страната може да си позволи да прави някои от нещата, считани до този момент за лукс, като това включва междупланетни полети и дори пилотирана космонавтика. Ако това не се случи, стагнацията в отрасъла ще се засили, индийските учени просто ще емигрират към държави, където ще имат нови възможности за развитие и индийската космонавтика ще се окаже в състояние на упадък.

През 2008-ма година Индия изпраща в орбита около Луната своята първа роботизирана мисия „Чандраян 1“. На борда ѝ има множество чуждестранни прибори, в това число и български инструмент за изучаване на космическа радиация „РАДОМ-7“. Макар че „Чандраян 1“  работи по-кратко от очакваното, научната мисия е забележителен успех – автоматичната станция открива, че на Луната има водни залежи от под формата на лед.

Истинският триумф обаче настъпва през 2014-та година, когато индийският космически апарат „Мангалиан“ влиза в орбита около Марс. Така индийската космическа агенция се превръща в четвъртата след руската, американската и европейската, успешно привела спътник в околомарсианска орбита. До ден днешен „Мангалиан“ продължава да работи и да изпраща вълнуващи снимки от Червената планета.

А сега Индия се завръща на Луната посредством новата си роботизирана експедиция „Чандраян 2“. За разлика от предишната мисия „Чандраян 1“, която е орбитална, на „Чандраян 2“ има не само орбитален спътник, но още и спускаем апарат с луноход. Стига кацането да е успешно, Индия може да се превърне в четвъртата държава след САЩ, СССР и Китай, спуснала меко своя собствена мисия на лунната повърхност. Има и още една много съществена разлика между „Чандраян 2“ и „Чандраян 1“ – на тази втора експедиция почти отсъстват чуждестранни инструменти, като изключим един американски ретрорефлектор.

Нещо повече – космическата програма на Индия се превръща все повече в инструмент за придобиване на международен престиж. 

Настоящият премиер на държавата е Нарендра Моди, лидер с националистически възгледи. Той редовно се позовава в социалните мрежи на космическите постижения като пример за върховенството на Индия. Неслучайно „Чандраян 2“ е описвана в местните медии като „напълно индийска“ мисия със сериозно участие на индийски компании и институти, а очакванията са нейният успех да „повдигне националния морал“.

Не всички от успехите, постигани от индийската космическа програма, обаче заслужават овации. На 27-ми март тази година страната успешно изпробва антиспътниково оръжие, като в орбита бе унищожен действащ сателит. Международната общност не гледа с добро око на антиспътниковите оръжия и то с основание – по време на експлозиите в космоса се образуват множество отломки, които остават в орбита дълго време и така могат да затруднят орбиталния трафик. След провеждането на теста, Моди обяви Индия за „космическа сила“. Макар че той подчерта, че изпитанието не нарушава текущите международни спогодби, посланието, което премиерът отпрати към света, е недвусмислено – страната си запазва правото да осъществява такива космически програми, каквито се сметнат за нужни, без това непременно да се посреща с одобрението на останалите. Индия желае да е световен фактор в световната космонавтика и другите да се респектират от това.

Такъв е пътят, изминат от космическата програма на Индия през последните десетилетия. Първоначално създадена само и единствено да се справя с тежките проблеми, свързани с недохранването и болестите, днес индийската космическа агенция си позволява лукса да провежда роботизирани мисии до Луната и Марс. Настоящите власти вече се възползват и от военните приложения на космическите технологии. Няма спор, че Индия ще развива все повече своя космически отрасъл. Очаквайте в началото на следващото десетилетие първия полет на индийския пилотиран космически кораб „Гаганян“, а по-нататък и на първата индийска орбитална станция.

 

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани