Вечерта на 28-ми септември, в събота, предприемачът Илон Мъск събра множество журналисти и обикновени ентусиасти в Бока Чика, Тексас, за да изнесе поредната си презентация относно прогреса на новия космически проект „Старшип“.
Мъск представя подобни презентации всяка година по това време, така че може да се каже, че те са се превърнали в традиция. И това, което ми прави впечатление е, че презентациите се радват на сериозна посещаемост. Парадоксално е, защото повечето космически ентусиасти на средна възраст, които познавам, ненавиждат презентации. И аз мразя презентации. Вече наближавам 33-годишнината от живота си и ви гарантирам, че тези от нас, които се вълнуваме от космонавтика и сме надхвърлили тридесет години, ни е дошло до гуша от анимации и PowerPoint слайдове. Цялата ни младост е отминала в това да гледаме презентации как след 15-20 години ще летим до Луната и Марс. Това време отмина, никой не напусна пределите на околоземната орбита, даже нещо повече – днес никой не може да лети до Международната космическа станция освен с руски кораб, а новите разработки все се бавят. Не ни се гледат презентации, с обещания за светлото бъдеще вече не можете да ни впечатлите. Какво като космическите агенции ни казват, че човек ще стъпи на Марс след 30 години? Та тогава вече ще сме старци!
Но тази презентация беше различна. Мъск я изнесе на фона на „Старшип Мк1“ – истински пълномащабен прототип на марсианския космически кораб.
Прототипът е в състояние да лети – при това ще излети съвсем скоро, до няколко седмици, като ще достигне височина от 20 километра – над атмосферната област, където летят пътническите самолети. А следващият прототип „Старшип Мк3“, който понастоящем е в процес на строеж и ще е готов до два-три месеца, ще може да достигне до орбита. Няма спор, че Мъск нарочно е подбрал мястото на презентацията да е пред „Старшип“. На фона на реален космически кораб вече наистина изглежда, че този път няма да си останем само с анимациите и че обещаваното космическо бъдеще е започнало да се превръща в настояще.
Презентацията доби популярност и поради още един неочакван фактор – часове преди нейното провеждане администраторът на НАСА Джим Брайденстайн обвини Мъск, че неговият екип е много по-ентусиазиран за „Старшип“, отколкото за строежа на орбиталния кораб „Крю Драгън“, предназначен да превозва астронавти до Международната космическа станция. Коментарите на Брайденстайн не бяха особено уместни, защото причината за последните забавяния около „Крю Драгън“ не се крие в неспособността на Мъск да изстрелва космически кораби, а в самата бюрократична култура на НАСА, която е дотолкова наплашена след двете катастрофи на совалки през 1986-та и 2003-та година, че е поставила нереалистично високи изисквания за безопасност под формата на бумащина и тромава документация. Американската космическа агенция скоро ще се изправи пред дилемата дали наистина възнамерява да изследва космоса с хора или ще продължи да го прави само с роботи. Ако желанието на агенцията е да изпраща астронавти в космическото пространство, това неизменно ще е свързано с някаква степен на риск, защото космосът е опасен. Неизбежно е, че някой ден хора отново ще загинат – въпросът не е „Дали?“, а „Кога?“. Друг е въпросът дали бюрократите са готови да приемат този факт и да продължат напред.
Но има една основна причина, поради която космическите ентусиасти (а може би и работниците на СпейсЕкс) насочват погледа си основно към „Старшип“, а не към програмата за комерсиални полети на НАСА. Това, което тя ни гарантира, са нови таксита до околоземна орбита – вярно, по-модерни, цифровизирани и удобни. Но тези таксита приличат на капсулите от 60-те години и усещането сред хората е, че според държавните договори СпейсЕкс и Боинг просто се опитват да повторят това, което инженерите от 60-те вече са направили, с една голяма разлика – без да я има тръпката, че капсулите ще полетят към Луната. От друга страна „Старшип“ олицетворява мечтите на всеки един ентусиаст, който си мечтае за колонизацията на Слънчевата система и Марс.
Освен това подходът на Мъск е коренно различен от този на старите аерокосмически корпорации. Традиционният подход включва дългогодишен първоначален период на проучвания и чертежи, подбор на най-оптималния възможен вариант според направените проучвания и евентуално ако аерокосмическата корпорация е получила финансиране, чак тогава се пристъпва към реален строеж. Не е чудно, че при този подход много проекти стигат само до нивото на чертежа, а дори и да напуснат чертожната дъска, не напредват много, защото по-следващата администрация на САЩ ще спре кранчето. При Мъск няма такова нещо – първоначалният проучвателен период е много кратък, след което веднага се пристъпва към работа – реже се метал, правят се двигатели и кораби и те се изстрелват. Вярно – рискът от провал е по-голям, но се усеща и осезаем напредък.
Тук искам да направя една важна вметка – битува вярване, което се споделя най-вече от шефа на руската космическа агенция Дмитрий Рогозин, но също така вирее сред европейската космическа индустрия и старите аерокосмически компании в САЩ. То е, че успехите на СпейсЕкс не се дължат на технологичния напредък, а най-вече на поръчките от американските военни и НАСА, които позволяват изкуствен дъмпинг на цените за останалите клиенти на фирмата. Но докато е вярно, че СпейсЕкс работи по държавни поръчки, подобни обвинения са смехотворни. Рогозин, както и другите оплакващи се, пропускат да отбележат, че старите аерокосмически корпорации също са работили и продължават да работят по държавни проекти, но същевременно не са инвестирали в иновации, които да им позволят да останат конкурентноспособни. Забележете само – през последните две години ракетата „Протон“ изпълняваше единствено полети за нуждите на руските военни и независимо от факта, че за това време не претърпя нов провал, това не се оказа достатъчно условие за привличането на нови клиенти. И докато ГКНПЦ „Хруничев“ се чудеше как да съхрани производството на „Протон“, СпейсЕкс успя да усъвършенства възвръщаемостта на долните ракетни степени и на обтекателите, да стабилизира товарните кораби „Драгън“ за мисии до МКС и да създаде свръхтежка ракета „Фолкън Хеви“. Предлаганите модификации за „Протон“, в това число разработката на варианти за лекотоварни и среднотоварни превози, никога не се случиха.
Трябва да призная, че в много отношения аз съм скептичен към презентациите на Мъск, независимо от напредъка, който той демонстрира.
Моят скептицизъм обаче е от позицията на биолог – струва ми се, че предприемачът подценява проблемите, свързани със създаването на затворени животоподдържащи системи и позволяващи изпращането на стотици колонизатори в космоса. Тези проблеми са много сериозни, защото касаят нерешени въпроси в областта на фундаменталните научни дисциплини. Смятам, че ще отнеме повече време, отколкото предприемачът предполага, така че не мисля, че в близките 10-15 години човечеството ще се втурне да колонизира Слънчевата система. Същевременно не се съмнявам, че след 10 години космическата индустрия ще има много по-различен облик от днешната и че промяната ще е за добро. Замислете се какво беше равнището преди десет години – СпейсЕкс едва смогваше да изстрелва мънички лекотоварни ракети, совалките бяха със затихващи функции, а бъдещето пред Международната космическа станция висеше неясно. Днес разполагаме със свръхтежка ракета „Фолкън Хеви“, възвръщаемостта на космическите технологии е факт, комерсиализацията на космоса тече с пълна сила, настъпи истинска революция в областта на микроспътниците и имаме много повече роботизирани мисии до Луната и Марс от когато и да е било преди.