Библията като идеология

1

extra Ecclesiam nulla salus

Без никакво съмнение Библията е най-уникалната книга, писана в човешката история, като влиянието и значението й надхвърлят това на всички останали. В известен смисъл дори може да се защити и тезата, че без Свещеното писание не бихме имали и голяма част от останалите шедьоври на човешката мисъл, като започнем от пиесите на Шекспир, минем през свещеният за мюсюлманите Коран и стигнем дори до Капиталът на Карл Маркс.

Без познаването и разбирането на Библията е невъзможно да си обясним в пълнота както и на пръв поглед несвързано явление, каквото е западната архитектура, класическото (и не чак толкова) изкуството, музиката и музикалните хармонии и дори самите общества, на чиито усилия  – колективни или на индивидуалните им членове – са плод тези постижения. Влиянието на Библията е толкова голямо, че дори един от космонавтите, стъпили първи на Луната – Бъз Олдрин, извършва съучастие в Господнята вечеря преди да направи тази „малка за човека стъпка“. Или иначе казано – консумира вино и хляб по подобие и според завета на Иисус Христос, установен на Тайната вечеря.

Днес възприемаме Библията като самостоятелна книга, но онези, които са я разлиствали ще потвърдят, че това не е така – тя е писана в продължение на много векове от различни по своята народност и език хора, като включените в нея отделните съчинения са във впечатляващ синхрон по между си. Но ние възприемаме Библията като самостоятелна книга и по един друг начин – връзката между Свещеното писание и Църквата е сякаш позагубена и сме приели, че всеки човек има свещеното право сам да чете, интерпретира и разбира по свой уникален начин тази колекция от текстове. И това право е независимо от личната вяра на конкретният човек, независимо от това дали е католик, православен, методист, англикан или дори атеист. Това разбиране има своите корени далеч във времето, чак до епохата на Реформацията когато немският монах Мартин Лутер забива своите прословути 95 тезиса и завинаги променя човешката история. След Лутер четенето и самостоятелното тълкуване на Библията става повсеместно, а най-ключовите думи от тази епоха са на английският реформатор и преводач на Библията Уилям Тиндейл, който заявява гласно, че ще направи така, че обикновеното селско момче, което се занимава със земеделие да познава Писанието по-добре от католическите свещеници.

Наглед благородното стремление на Реформацията: да се върне към корените на християнската вяра, като я очисти от привнесени през годините странични и излишни влияние става основата и задава принципите на които ще стъпи и светското Просвещение, случило се век и половина по-късно, а грамотността и личното четене на Библията ще доведат до изграждането на модерното гражданско общество.

Не е случаен фактът, че бившите американски президенти  Джордж Буш и Барак Обама са членове на Методистката църква, а Джон Ф. Кенеди е единственият в историята на тази страна президент-католик. Евангелското и реформаторското движение, както и изтъкнатите му мислители сред които се открояват имена като Жан Калвин, опонентът му Арминий, Джон Уесли, Джон Бъниан и още много други оформят до такава степен историята на Западния свят далеч извън сферата на религията – пример за това е отношението на английските пуритани към абсолютната кралска власт, което става основата на американското републиканство, но и социалната дейност на методистите, които пък са в основата на аболюционизма. Личното четене на Библията, свидетели сме исторически, дава добри плодове.

Но освен другото, Реформацията е епохата на откъсването на Библията от църквата и от установеното от античността съборно четене на Свещеното писание, което се случва по правило на църковните служби. По този начин Библията престава да бъде живо и пряко свързана с църковното учение и утвърдено тълкувание. Но бидейки съвсем не лесен на моменти текст, самостоятелното тълкувание на Библията може да бъде огромно затруднение. Така се появяват първите „учебни Библии“. Най-ранната такава е още от епохата на Реформацията, известната „Жаневска Библия“, която съдържа досущ като модерните си еквиваленти бележки под линия с най-различна информация. Понякога това е чисто техническа информация, препратки към други стихове или пък изяснение на валутите и мерните единици. Друг път обаче е тълкуване според определен мироглед. Чрез Жаневската Библия калвинистите критикуват успешно Католическата църква и институтът на папството. Така стигаме и до съвременни учебни Библии като например до популярната в последните години сред независимите американски фундаменталисти баптисти Common Man's Reference Bible, която съдържа бележки относно християнският живот, но и относно – както ги разбира авторът на бележките – християнските виждания по въпроси като икономика (изданието съдържа дори цитати от Лудвиг фон Мизес), образование, обществена организация и светски закони. 

Съвсем естествено възниква въпросът коя е най-влиятелната от разнообразните учебни Библии, ако въобще има такава. Само преди 100 години няма такова разнообразие от учебни Библии, каквото има днес – всъщност среща се единствено вече коментираната Жаневска Библия, както и изданието на д-р Франк Томпсън, което по-скоро организира текстът в тематична последователност чрез система от посоки и археологически бележки, отколкото да предлага реален коментар. Преди век не съществува и разнообразието от преводи на Библията на английски език, каквото имаме днес, а текстовата критика е още в своят зародиш. Най-разпространен е утвърденият в англоезичният свят превод, правен по времето на Крал Яков – прословутата King James Version.

По това време в Америка протича и поредният етап от Christian revival – християнско съживление. Това е времето на прословутите църковни събрания на открито под тенти, така и времето когато започват да се „роят“ множество независими секти и деноминации, сред които се открояват имената на харизматичните християни (съществуващи и до днес като, да речем, петдесетници или пък движението Word of Faith), тогава се обособяват и прословутите „четири големи култа“, както ги наричат – Адвентисти, Свидетели на Йехова, основаните от Джоузеф Смит и Бригъм Янг мормони и движението „Християнска наука“.

Раздвижване има и във Великобритания – зародило се в неизвестна малка независима шотландска църква учение е подето от Джон Нелсън Дарби, член на Plymouth Brethren изключително консервативна и евангелистка „ниска“ (тоест провеждаща сбирките си без тържествена литургия) църква. Любопитен факт е и че знаменитият окултист също е бил член на тази деноминация. Учението на Джон Дарби касае краят на света, така както той го тълкува според Свещеното писание, като ключово място заема събитие, наречено „Грабване“ (Rapture), което според Дарби ще се случи в края дните, когато Бог ще прибере („ще грабне“) по чуден начин на небето всички, които са били верни на библейското учение. А останалите ще бъдат оставени („Left Behind“, както е името на популярна в САЩ книжна и кино поредица.) на Земята, където ще дойде за кратко време царството на антихриста, а след това – Хиляда годишното Христово царство, след което ще дойде и Страшният съд и края на света.

Дарби нарича учението си „dispensationalism“, която е трудно преводима дума на български език. Dispensation е английска дума, идваща от латински език, която грубо може да бъде преведена като „(религиозна или административна) система“, но и „съдба“, „разпределение“ и може да се намери някакъв много свободен аналог в православната идея за църковна икономия.

Диспенсационализмът разделя цялата човешка история на епохи, според заветът който Бог е сключил с човешкият род – първо с Адам, после с Нои, после от Авраам до Моисей, от Моисей до Разпването на Христа, настоящата епоха, която идва от този момент и бъдещият момент на Хилядагодишното царство и края на света.

Тук е моментът да отворим скоба и да разгледаме идеята за Хилядагодишното царство (или „Милениумът“), тъй като тя е от централно значение за християнската теология и преди Джон Дарби.

Християнската религия идва от времето на така нареченият юдаизъм от епохата на Втория храм.

Този юдаизъм е много по-различна религия от сегашният си наследник и дори може да се твърди, че християнството е също толкова наследник колкото и съвременният юдаизъм. По онова време в Палестина съществуват различни еврейски конфесии и разбирания за Писанието. Общото помежду им е апокалиптичното усещане че живеят в епохата, в която ще се появи дълго чаканият и обещан Месия - Спасител. Едни като фарисеите са очаквали той да бъде национален лидер и обединител, а други като есеите (чиито съчинения са открити в пещерите до Мъртво море) и учениците на Йоан Кръстител пък имали по-духовно разбиране за ролята на Месията.

Когато Иисус се разкрива пред юдеите и бива приет от мнозина за Христос (което е гръцкият превод на думата Месия със значение „помазан, избран“, също както се помазват по свещен начин и царете от дълбока древност) се установява и християнската религия в нейната ранна, апостолска фаза. Тогава ранните християни говорят отново за царството на Месията – нещо, което е съхранено в православното учение и до днес, където по време на свето Кръщение желаещият да стане част от Църквата изповядва гласно, че вярва в Христос „като в цар и Бог.“ Това убеждение, че Христос е цар е било много живо сред древните християни, като то е възприемано съвсем буквално – до такава степен, че християните масово отказват да принасят жертви на римския император, което се счита от официалната власт за държавна измяна и става единствената причина за гоненията над ранната църква в първите три века от християнската религия.

Християните от ранната църква вярват, че вече живеят в Божието царство, а не че то ще бъде нещо, което ще се бъде установено в далечното и неопределимо бъдеще. Милениумът, хилядата години на Христовото царство се възприемат като метафора и символ – не буквално число, а число, показващо завършеност, невъобразима продължителност и съвършенство. Това царство е „Божият Израил“ (Галат. 6:16), съставен от духовното „Авраамово семе“ (Гал. 3:29), по думите на Спасителя Иисуса Христа (Мат 3:9) и Апостолите (Римл. 9:6; 1 Петр. 2:10).

Но чрез откъсването на Библията от църковното учение и личната интерпретация идва идеята, че вярването на първите християни, което е съхранено и до днес в ученията на православието и римокатолицизмът не е било съвсем коректно, и съответно трябва да бъде очаквано като бъдещо събитие. (Любопитна подробност е че подобно учение съществува и в мормонската вяра, която на практика не е християнство, макар да се представя като такова.)

Диспенсационализмът на Дарби намира свой горещ привърженик в лицето на американският юрист Сайръс И. Скофийлд, който излага концепцията в специално написан от него коментар към Библията, който се печата във вида на учебна Библия – станалата вече класическа Библия на Скофийлд, публикувана през 1909 година. Това издание добива огромна популярност в Новия свят най-вече поради изключителните си тиражи и на практика невижданото до тогава удобство да притежаваш Библия и актуален коментар към нея в един том.

Изложеното от Скофийлд учение на Дарби пасва на пуританският американски дух чрез много силни свои страни, честото буквално четене на различни библейски стихове и характерното за епохата усещане за апокалиптичност, откровение, предстояща бъдеща значима промяна.

Значимата промяна не закъснява и през последващите няколко десетилетия когато след две световни войни (безспорно апокалиптични по своя характер събития) се установява отново след две хилядолетия държавата Израел така както Скофийлд предвижда в своят коментар, то американското християнско общество приема диспенсационализма като безспорно Откровение и това учение става част от официалната доктрина на множество деноминации. В случаите на голяма част от тях – единствено учение. Разпространението на телевизията и множеството „телевангелисти“, всеки от тях чертаещ своя графика на събитията „от последните времена“ в комбинация с разгарящата се Студена война, която американските евангелисти виждат да е срещу безбожният комунизъм, чиито лидери не просто преследват християнството, но и застават срещу съществуването на еврейската държава Израел подкрепяйки палестинският и панарабският национализъм.

На тази основа стъпва и неформалното движение на „християнският ционизъм“, от което са част и немалка част от гласоподавателите отвъд океана, и то далеч не само сред електората на Републиканската партия.

Подобна употреба на Свещеното Писание превръща вярата в не просто политически въпрос, но и поетапно я приравнява с вярност към определена геополитическа кауза. Кауза, за която се водят войни с парите на данъкоплатците, и за която и нашата страна има макар и косвена ангажираност чрез членството си в НАТО.

Неотдавна настоящият американски президент Доналд Тръмп се обяви за „крал на Израел“, след като по повод решението му да премести американското посолство в Йерусалим и по този начин признае града за столица и владение на Израел и беше удостоен в знак на благодарност от тамошните власти със специална юбилейна монета, сравняваща го с персийският владетел Кир Велики.

В дискурса на горното уместно идват думите на американският публицист, богослов и историк Dr. E Michael Jones, че ако извадиш Библията от Църквата и спреш да я тълкуваш според църковното учение, то ти имаш вече не Свещено Писание, а идеологическа програма, която може да бъде употребена по разнообразни начини, но никога в съответствие с намеренията на оригиналният й Автор.

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани