Травматизмът на българското образование

1

Покрай нестихващите караници относно новия „превод“ на „Под игото“ на модерен български език, тези дни попаднах на поредната дискусия по темата в една от моите Фейсбук групи. Един участник публикува извадка от романа, написан на стария Иванчевски правопис, и отправи предизвикателство : „ха сега да ви видим кой чете книгата без съвременен превод!“. Щях да игнорирам дискусията в по-голямата ѝ част (как да не мога да чета Иванчевски правопис, нали имам стара семейна Библия?!), ако не се беше включила дама, която започна да ни убеждава как новият превод е крайно наложителен. Защо? Ами защото романът „Под игото“ се оказал прекалено труден за нея, не го разбирала и била травмирана от часовете по литература до степен, че намразила Вазов завинаги!

Ако бях по-емоционален, може би щях да реагирам по следния начин: ама не ми говорете за травми в училище, защото и досега си спомням безсънните нощи и ревовете от безсилие, когато родителите ми безуспешно се мъчиха да ме научат да решавам задачите за басейни, дето се пълнят от неизвестен брой тръби, понеже учителите ми по-рано през деня не са успели да ми ги втълпят в кратуната! Но понеже разбирам много добре какво е да преживееш травма от учебния процес и мога да вляза в кожата на дамата, седнах и си написах своето мнение. Да образоваме учениците е сложна задача, една от най-комплексните в нашето общество. Както твърди британската изследователка и историчка д-р Дайан Рейвич, образованието е тромав и тежък процес, който изисква усилията едновременно на мотивирани ученици, посветени учители и благоприятна семейна среда, както и съгласувана учебна програма. Бих допълнил, че светът, в който живеем, е сложен и до голяма степен неразбираем. Ролята на училището е да го направи разбираем – поне до eтап, в който да можем да оцелеем в живота. Има някои задължителни умения, които всички трябва да усвоим, за да не сме функционално неграмотни и едно от тях е да знаем как да извлечем съществената информация от даден текст. Поради това в часовете по български език и литература учениците се учат първо да пишат подробен преразказ, след това сбит преразказ, преразказ с елементи на разсъждение и накрая се стига до литературно-интерпретативното съчинение (лис). Поне моят опит показва, че най-лесно ми беше да пиша подробен преразказ – просто запомнях текста и го възпроизвеждах механично. Мъките ми започнаха от сбития преразказ. С дни не можех да разбера как да отсея подробностите от същината и все ми зачеркваха изреченията от домашните с червен химикал. За лис-овете да не говорим. Но доколкото тези умения са задължителни за всички, бих казал, че шаблонът, по който се упражняваме, не е чак толкова съществен – за тази цел биха могли да послужат както текстовете на Иван Вазов, така и на Дж. Р. Р. Толкин или дори на Джоан Роулинг. Прочие, много ми е лесно да си представя ученици, които се потят над съчинение-разсъждение на тема „Сблъсък между патриархалните ценности на рода Малфой и общочовешките ценности на рода Уизли“. Е, тогава ви гарантирам – учениците ще намразят „Хари Потър“ от раз!

Но да се върнем на темата за травмата и защо толкова много хора се оплакват, че са били травмирани в училище.

 От моя скромен житейски опит съм стигнал до извода, че хората се подлагат доброволно на много по-големи травми, стига да са убедени, че си е струвало усилието. По-добре е да отидеш по желание при чичко доктор да те боцка или при зъболекаря да ти изчегърта зъбите на оня стол, дето напомня на средновековен прибор за мъчение. Иначе състоянието ти ще се влоши. Тук примерът е прагматичен – лекуваш се, оправяш се (или поне се надяваш да се оправиш), не се лекуваш – не се оправяш. Съвременното общество също оценява образованието през призмата на прагматизма. Отдавна са отминали времената, когато бабите и дядовците ни, дори и неграмотни, са имали положителна оценка за знанието като ценност, без непременно да е обвързано с печалба. Навремето почти във всяко семейство е имало поне една баба, която е наставлявала децата: „учете, дяца, учете“. Днес все повече деца растат в среда, в която им се казва, че могат да успеят и с учене, но могат да минат и без него. Какво да отговорят родителите на детето си, което ги пита: „Мамо, защо ти, като завършила висше образование, получаваш по-малко пари от тати, който няма висше?“.

И така, всеки съвременен човек си съставя своеобразна оценка на образованието, което е получил, на фона на професията, която упражнява и практическите ползи, които тя му носи.

За един човек, който не се е ориентирал към строго математическа специалност, друга математика освен простото събиране, изваждане, умножаване и делене, не му трябва. Аз не си изкарвам хляба като решавам задачи за басейни. Нито като пиша литературно-интерпретативни съчинения. Тогава кому е било нужно всичко това? За какво сме се мъчили? Ето ... запаметявали сме някакви знания, които по-късно са се оказали излишни и сме ги забравили напълно. Останала е само травмата.

Затова не е чудно, че каузата на много активисти в България, предимно такива с либерални възгледи, е да се направят дълбоки реформи в образователната ни система, докато тя стане нетравматична. Като пример за такава образователна система обикновено ни се дава тази във Финландия. И наистина, не минават няколко месеца в България, преди да прочета в някой сайт поредните хвалебствени слова за финландското образование. Образованието във Финландия, казват неговите почитатели, е ориентирано към ученика. На всеки ученик се осигурява индивидуален подход, съобразен с неговите интереси. Фокусът е върху играта, защото децата са си деца и е нормално да искат да си играят. Учи този, който иска да се учи – на децата със заложби в математиката се дават задачи, а тези, които не искат, въобще не ги мъчат – някои ще стават учени, други ще карат рейс, голяма работа. Звучи прекрасно! Играеш по цял ден, учиш когато си искаш и от теб става човек! И отгоре на всичко финландското образование е в челните места според международното изследване за грамотност PISA. Та защо да не го копираме и тук в България, стига сме тровили абсолютно всички ученици да пишат литературно-интерпретативни съчинения!

Покрай толкова хвалебствия рядко може да се чуе нещо критично за финландската образователна система. А има какво да се каже. Факт е, че докато Финландия продължава да е в челото на класациите, след 2009-та година финландското образование бележи спад според оценките на PISA и този регрес продължава до ден днешен. Например, през 2015-та година, Финландия се озова на 13-то място в света в математическите дисциплини, на 5-то в научните и на 4-то в езиковите. Сингапур победи Финландия по три от тези показатели, а Хонг Конг – по два. През 2018-та година пък учениците в Естония бяха определени от PISA като най-добрите в цяла Европа. В този ред на мисли аз не разбирам каква е тази обсесия по Финландия. Защо не копираме образованието на Сингапур, Хонг Конг или Естония?

Но има и още нещо – преди няколко дни уебсайтът foreigner.fi докладва, че във Финландия четенето става все по-непопулярно занимание – хората, които считат книгите за свое любимо хоби, са намалели с 9% спрямо 2009-та година. Близо 63% от финландците твърдят, че четат само ако са длъжни да го правят. В такъв случай каква е гаранцията, че ако копираме финландския модел у нас, ще залюбим четмото и писмото?

Това по никакъв начин не означава, че ние сме цъфнали и вързали – резултатите от PISA за България въобще не са цветущи – и това не остана незабелязано от българските медии и широката общественост през изминалата седмица. Защо се случва така, е напълно ясно – българското образование не покрива критериите за успеваемост на д-р Дайан Рейвич, които споменах в началото на статията. Масово учениците не растат в благоприятна за тях среда, която възпитава жажда за знание и не е чудно, че те не са мотивирани. В учебната програма безспорно има много плява за пресяване. Учителите не са добре платени и съответно много от тях нямат мотивацията да се усъвършенстват като специалисти и да стават все по-добри в професията си. Със съжаление трябва да кажа, че някои учители са твърде далече от науката и изобщо нямат място в класната стая. Сещам се за два случая по-рано през 2019-та, когато стана ясно, че една учителка е преподавала на децата, че астронавти никога не са стъпвали на Луната, а друга изнесла урок колко са вредни ваксините. В други държави тези преподаватели щяха да бъдат уволнени незабавно, а защо това не се случва у нас е друг въпрос – защото обществото ни няма отношение към точните науки и не ги разбира (което отново е плод на слаба грамотност поради недобро образование), защото се приема, че не е етично да се уволнява човек в предпенсионна възраст (когато е уязвим и трудно би си намерил нова работа), защото да си учител продължава да е непривлекателна професия и дори да ги уволнят, много трудно биха им намерили заместници...

Но кучетата си лаят, керванът си върви, като цяло всички сме наясно, че трябва да има реформи в образованието, но същевременно липсва политическа воля за такива. Образователната ни система продължава да функционира като зле смазана и неподдържана машина – от единия край влизат първокласници, а от другия излизат току-що дипломирани абитуриенти, за които се предполага, че са грамотни и готови да се включат със своите умения на пазара на труда. Какво става вътре в машината е друг въпрос – но явно част от междинните процеси са травматични.

Така тези дипломирани студенти ще се превърнат само в два типа зрели хора – такива, на които травматизмът им е дошъл в повече, съответно изпитват неприязън към книгите и точните науки или най-малкото са безразлични към тях.

Или жадни за знания личности, които са успели да открият любовта към четенето, тъй като са попаднали на добър учител, или са намерили някакъв външен източник на знание, подбудил интереса им. Аз съм от втората категория и при мен ги имаше и двата фактора – гимназиалните ми учители по точните дисциплини бяха блестящи и старателно ме подготвяха. Но любовта ми към четенето на книги покълна от моята семейна библиотека. Изобщо не проявявах интерес към задължителната училищна литература, но пък четях с удоволствие фантастиките от библиотека „Галактика“. Даже си спомням, че веднъж ми се скараха затова, че четях не тези книги, които трябваше. Не е ли по-важно, че изобщо четях? Както и да е – минаха години, преди да дам шанс на Иван Вазов и останалите класици – и чак тогава ги заобичах.

Но това никога не се случва с някои хора ...

Едно би следвало да е ясно – целенасочена образователна политика трябва да се прави само от хора, които са влюбени в науката. В противен случай всеки опит за реформиране на образователната ни система ще доведе до крах. При това са необходими политици, които не просто обичат знанието – но за тях то представлява ценност само по себе си, без непременно да е обвързано с пряка практическа полза. Само такъв човек може да осъзнае колко е погрешно да смяташ, че писането на съчинения-разсъждения е излишно. Ако си развил аналитичен ум, няма как часовете по литература да са били прахосване на време.

Иначе все си мисля, че даже и в условията на нашата образователна система, колкото и да е недоизкусурена, ако един човек е мотивиран и желае да се учи, той ще извлече най-доброто от нея. Затова моят призив е – нека промяната първо да започне от нас, нека ние предадем сред семействата и приятелите си положително отношение към знанието. След това и образованието ни ще си дойде на мястото.

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани