Ана Вълчанова: “Години наред имаме едни непросветени управници, на които културата им пречи."

След броени часове на впечатляваща, доста различна от досегашните, церемония – под купола на цирк „Балкански“, ще бъдат връчени театралните награди „ИКАР“ за 2017 г. По този повод, специално за читателите на Topnovini.bg, интервю се съгласи да даде актрисата Ана Вълчанова, номинирана за поддържаща женска роля за изпълнението си на Елизабет Гаро-Ларше в „Името” на Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Ана Вълчанова е дъщеря на големия български режисьор Рангел Вълчанов. Първоначално завършва музикално образование, а по-късно актьорско майсторство. През 2015г. тя печели „Икар“ за главна женска роля в представлението „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“.

Г-жо Вълчанова, искам да Ви честитя Международния ден на театъра и да Ви поздравя за номинацията Ви за поддържаща женска роля. Какво означава тя за Вас?

-Много ми е приятно, радвам се, че е забелязана моята работа. Освен това, аз вярвам, че в лошо представление не може да се играе добре, което директно го приемам като признание за целия спектакъл.

Как избирате ролите си?

-Имате малко превратна представа за работата ни. Когато става дума за представления на театъра, към който сме щатни актьори, ние получаваме разпределение и тъй като сме на заплата общо взето нямаме право да отказваме. В целия си професионален път аз съм отказвала само една роля като щатна актриса.

Струва ми се, че го казвате с малко тъга, в тази връзка чувстват ли се актьорите свободни?

-Ние, по принцип, не сме много свободни. Имам предвид че сме плод на избор на други хора. Например това дали ще те поканят извън театъра, в който играеш, пак е избор на режисьор. Макар да има колеги, които сами инспирират някакво представление - намират си пиеса, молят режисьор и т.н. Това е и въпрос на избор. В крайна сметка, ако на някой толкова не му харесва, може да напусне театъра и да бъде свободен артист. Аз не мога да се оплаквам от това.

В днешния празничен ден, все пак е хубаво да си поговорим обаче и за проблемите, които срещат актьорите в България. Кои от тях, според Вас, са най-наболелите? Например, достойно ли е заплащането?

-Ако знаете какви са заплатите ни, то можете сама да си отговорите достойни ли са. Това се дължи на цялостна и дългогодишна държавна политика по отношение на културата. Аз съм завършила и средно музикално училище и имам много приятели музиканти. Не знаете там какво е – безобразни заплати. Това са хора с много висока квалификация, далеч по-висока от нашата като актьори. И друг път съм го казвала, мечтата ми е за една просветена монархия. Години наред имаме едни непросветени управници, на които културата им пречи.

При тази равносметка, кое Ви мотивира да продължавате да се занимавате с театър?

-В моя живот има две неща, които са ми най-ценни. Това са близките и приятелите ми и театъра. Това е нещото, което ме спасява от всичко, което ме потиска и не харесвам. Театърът не е работно място като всяко друго. Това не като да стоиш 8 часа зад бюро. Всеки път, когато започваш нова пиеса, стартираш от нулата ,все едно прохождаш за пръв път и не знаеш ще се справиш ли, или не. Освен това, театърът дава възможност да живееш и други животи, които иначе няма как да ти се случат.

Знаем, че Вие сте дъщеря на един от най-обичаните и известни наши режисьори – Рангел Вълчанов. Предопредели ли това избора Ви да се занимавате с театър?

-Да, по някакъв начин аз бях обречена, защото по майчина линия също бяха хора, които се занимаваха само с изкуство. Прадядо ми е Панаьот Пипков, баба ми, която ме отгледа, беше немска швейцарка. Тя беше много свързана с изкуството – дала ми е да чета първите поетични неща, говорила ми е за изкуство ,за музика. Това е средата, в която съм израснали нямаше да е естествено да се занимавам с нещо друго.

А родителите, които сега отглеждат децата си, мотивирани ли са да ги възпитават в дух на любов към образованието и науката? Печеливша стратегия за справяне в живота ли е това?

-Аз се пазя от обобщения. Не мога да кажа как е сред хората. Не живея в къщите им. Не им знам живота. Покрай моя син имам наблюдение върху образователната система в средното образование и съм много смутена, от това което се случва. Понякога имам чувството, че насила искат да направят децата ни неграмотни. Имаме прекрасни учители, но те не могат да се преборят със системата.

Какви са Вашите впечатления – хората ходят ли повече на театър в последно време и комерсиализират ли се постановките?

-Има публика, но тя не ходи на всичко. Ние понякога я подценяваме и бъркаме. Хората вече имат достъп до интернет, гледат филми, имат широк поглед върху работата ни и не е лесно да ги излъжем. Когато нещо не се получи – те просто не идват. Иначе, да ,театърът през последните години стана по-комерсиален, защото така реши Министерството на културата. Оттам обвързаха нашата работа с пари. Вече става срамно да кажем, че театърът е изкуство. Все още обаче има добри и качествени постановки. Изкуството е нещо, което както и да го мачкаш и да го стискаш за врата, то си намира пътя. Просто е по-трудно и мъчително по този начин.

С какво постановката „Името“ е по-специална и защо зрителите трябва да я гледат?

-Никога няма да кажа „трябва“. Аз лично много харесвам пиесата и е особено вълнуващо за мен, защото се събрах с моите състуденти Мишо Билалов и Николай Урумов, с които не сме били на една сцена от годините, в които правехме първите си театрални стъпки. Беше прекрасно да сме пак заедно, да си спомняме разни неща, да видим, че това, на което са ни учили, е останало – като вкус за театър и дисциплина. Това е роля, която е много хубава. Всичко започва от една семейна история, в която от нещо дребно на пръв поглед се стига до пълен разрив между хора, които са кръвно свързани и има и втора линия, която се занимава трудността да преодолеем някои клишета в съзнанието си.

Имате ли фаворит сред другите номинирани във Вашата категория и важно ли е за Вас да спечелите, или е достатъчна и номинацията?

-Това е признание. Благодарна съм, че театралните награди, които се раздават у нас все пак се съобразяват с някакво ниво. Тези награди ни дават кураж, че си заслужава да се занимаваш и с нещо, което не е толкова комерсиално (пример за такова некомерсиално представление е „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“, за което бях номинирана на предходни награди „ИКАР“). Колкото до това дали ще спечеля, аз съм в една много интересна група. Номинирана съм с още две актриси, които са студентки на проф. Здравко Митков, а той на мен ми беше асистент, така че се шегувахме по между си, че която и да получи статуетката, тя ще падне все в една и съща кутия. Това е една много уютна компания за мен.