За американците българският фолклор е нещо велико, но нашите поети не са създали народни песни, не пишат съвременни песни за нашата ни ритмика.
Такова мнение изрази социо-лингвистът проф. Ангел Ангелов от Софийския университет, според когото у нас има признаци на отлив от чалгизацията в културата. Повод за срещата ни с доктора по филология, е излязлият сборник с песни в неравноделен размер „Ято лебеди – постмодерен саундтрак“. Композиторът на тези песни е самият Ангел Ангелов, известен и с прякора Джендема, което впрочем е записано и в сборника.
Та Джеднедма е една много ярка и самобитна фигура. От една страна, е човек на науката, езиковед, който се занимавам със социалните процеси в езика, с развитието на езика като част от културата. С една дума, типичен академичен представител.
От друга страна е артист, музикант, композитор, изнасял концерти или пял с китарата си и с оркестри по сватби. Той е бард, през 90-те години са го наричали българския Висоцки, после пък го наричали българския Боб Дилън. Всъщност в музикално отношение е формиран от рока. Неговата слабост обаче е и българския фолклор, етномузиката изобщо.
Така или иначе при него научното и артистичното начало са захванати в една ренесансова „сглобка“. Той е като лист, долетял на българка почва от онази епоха на съчетани в едно мощни умове и ярки таланти.
През 90-те години и след това пред 2011 година той е бил в САЩ със стипендията Фулбрайт. Преподавал е български език в славянските факултети на университетите в Лос Анджелис и Сиатъл.
И е поразен от интереса на американците към българския фолклор. „Преподавах при засилен интерес, защото в Сиатъл имаше една немалка българска общност, която милее за родното, създали са организация, правеха редовно вечеринки, чествания, проповядваха българската култура. Те не бяха бедни хора, бяха инженери, работиха в „Майкрософт“, бяха с култура и образование, които успяваха да се впишат в мултинационалната американска общност. Това е Западното крайбрежие и там имаше огнище на българската култура, те заразяваха американците с нашата традиция. Видях от многократните си пътувания как ни възприемат чужденците. Как те припламват, как поглъщат с много голямо удоволствие нашия фолклор, главно танците. Американците обичат много нашите фолклорни танци, играят хора, до припадък. Има групи за български народни танци. Това е започнало през 70-те години, един холандец там е основал първите групи по фолклорни танци. Американците са много педантични в анализите, рационално възприемат музиката, танца. Там бях на такъв български кръжок в Сан Франциско видях колко педантично изследват не само стъпките, но дори и дишането на българските танцьори. Над което ние не се замисляме, нашие баби наричат това не танц, а игра, те все едно ходят, хорото им е в кръвта. И американците искат до голяма степен да подражават на българския народен танц, който за тях е нещо велико. Много обичат народната традиция на българите. И песните дори, имаше няколко студенти, които учеха българския език, специално заради българските народни песни. Изваждаха ми някаква песен от 19 век, песен от сборниците, оставени от братя Миладинови, от Раковски, от Любен Каравелов, имат сборници с български народни песни.
Точно чупливостта, неравделността на нашата мелодика е гъделът на американците, тяхното удоволствие“, припомня се езиковедът.
Според проф. Ангелов голям почитател на българските неравноделни ритми сред световните имена в музиката е основателят на етномузикологията Бела Барток. Този унгарски и световноизвестен композитор е израснал в Банат, сред банатски българи. През целия си живот се опитвал да направи неравноделни размери и има такива сполучили опити, но и много несполучливи. Но признава, че са уникални.
Маестрото споделя, че тайната му мечта е нашата народна музика един ден да стане толкова популярна, колкото и обичаният от него рок, с който е израснал. “Аз сега неслучайно направих тук 10 песни и ги включих в албума „Ято лебеди“. Те всичките са в неравноделни размери. Според мен основата причина фолклорът ни да не е популярен, колкото рокът, е в текстовете. Знаете, хорото се играе и на пеене. Нашата структура на музикалната творба - и това е известно още от анализите на Добри Христов - е по-различна от централноевропейската, която е основата на традицията – по-различна хармония, по-различни ладове. Който обаче ги открие, остава докрай влюбен и се опитва да ги възпроизвежда. Защото ние имаме 30 лада в нашите песни и народни композиции. Всъщност има само мажор и минор в класическата и модерната музика. Барток търси да види къде са корените на нашата музика, дали те са наистина български. Не открива нищо. Открива нещо в Мала Азия, в Персия, в арабските страни, там също има неравноделни размери. Той и кючекът е наравноделен размер, като погледнем. Обаче нашето е много по-естетизирано, нашето е леко, нашето хоро няма тия акценти, каквито има кючекът и други ориенталски танци. Освен това при нас всичко се играе с крака. И ръцете участват, но основно са краката. И това не са точно танци, понятието танци идва по-късно. Хората са част от един обред, от цялостна ритуална култура, която е свързана с Коледа, с Великден, с хубавите празници, със сватбите, кръщенетата. Изключително единство, синкретизъм му казват етнографите“.
Според езиковеда проблемът е в текстовете, които са старовремски. „Българската поезия е в дан, трябва да поработят нашите поети, да се пишат съвременни песни в тази ритмика. Нашите поети не са създали народни песни. Като се замислим имаме един само един български поет, който е писал народни песни в този стил и това е Христо Ботев. После Пенчо Славейков прави опити. Яворов има „Ден денувам“ и това е девет осми. Теодор Траянов, Йордан Стубела имат някакви опити. Но нямаме поети за народни песни. Народни песни никой не пише. Защо така? Учудвам се в лошия смисъл на тази дума от това, че нашите поети не са създали поетичен стил, който да съответства на нашето фолклорно наследство, главно в ритмиката“, кахъри се нашият гост.
Размишлявайки върху днешната култура той ни смята, че има едно възраждане: „Има отлив от чалгизацията. Това беше през края на миналия век, може би малко закачи и в началото на този век. Някак си съм оптимист. В културата и музиката има моди, но нещата се отичат, като се преситят хората, като им омръзне този тормоз, защото това си е тормоз, им омръзне този шаблон, този стил, започва едно отвращение от това. Имам син на 13 години и виждам как това поколение няма такъв афинитет към чалгата и към кючека. Може би в някои прослойки все още го има, ходят по такива заведения, дори чувам ужасни неща, че стават там. Но според мен това не е типично за нас. Това е чуждо на българския ген. А го има обратното. Има школи по народни танци, школи в цялата страна за връщане към истинската българска народна музика“.
По думите му в света има една криза по отношение на музиката: „Виждаме какво простотия се шири. На ръба на порнографията са всичките тези клипове по телевизии, интернет и така нататък. Отвратително! Тя, чалгизацията, е не само тук, тя е в световен мащаб. Това са едни отвратителни костюми, едни полуголи тела. Защото няма какво да дойде. Има вакуум в културата, в музиката“.
Културологът е убеден, че трябва да има грижа на цялата държава. „Не трябва да се бие тъпан. Но на спонтанното да се дава път. Трябва да има държавна грижа, програма, стратегия, която да направи така, че първо, ние да се върнем към нашата си любов и това, което ни е кръвта, и да има поне няколко места, където да знае, че се играе хоро, както на мегдана се е играело. Там да застане една духова формация от десетина музиканти и да засвиря хората, както Берковската музика и други музики. Има такива, просто трябва да им се даде място. И хората ще започна сами да играят хората“, убеден е музикантът езиковед.
Добави коментар