[…]
Той я притисна съм гърдите си и затвори очи. Все едно бяха в Борисовата градина, при езерото с рибките.
– Чудно как ми разрешиха свиждане. Китов се беше заканил да изгния, без да ви видя.
– Аз го уредих.
– Моля?
– Викаха ме в ДС. Онзи, мустакатият. Каза, че ако им подпишеш, ще ни разреши всичко. Може и да те пуснат предсрочно. Даде ми лист. Декларация някаква. Нося я.
Димо се изправи рязко.
– Не е вярно!
– Кое не е вярно?
– Не си я взела!
– Иначе нямаше да ме пуснат да те видя. Георги не знае кой е баща му!
– По-добре да не знае, отколкото да има баща доносник. Ти това ли искаш?
Ана млъкна и гърлото ѝ пресъхна. Какво можеше да му каже? Че не иска повече да мие стълбището? Той не считаше това за важно. Беше минал отвъд болката, там, където страданието беше единственото измерение за човешкото достойнство. Тя изхлипа.
– Върви си! – каза Димо. – Не мога да те гледам!
– Не ме отпращай! – примоли се Ана. – Позволи ми да остана още малко! За тебе го направих!
Димо тръгна към изхода. Ана се строполи до масата и остана неподвижна. Усети, че я носят нанякъде, накрая се свести на една пейка пред портала на лагера.
– Костуркова – каза непознат мъж. – Вашето свиждане приключи.
Ана хвана Георги за ръка и тръгна по понтонния мост. Реката шумолеше под краката ѝ. Едно улично псе вървеше подир нея и въртеше опашка в очакване на нещо за ядене. Ана му подаде кутията и кучето захапа салама. Тя го хвана за козината, падна на колене и започна да вие. Кучето я погледна учудено и се присъедини към нея. Виеха двамата, кучето и жената, а залязващото слънце ги следеше отгоре с нямо удивление и без капка съчувствие.
Добави коментар