ПРОЛОГ
Заливът Килнотън, остров Айла,
западният бряг на Шотландия,
30 април 1932 г.
Ето там.
Първият път, когато се спасил от смъртта, е било там, в онези опасни води, които се простират от тук до бреговете на Ирландия. Но сега, като гледаше от тези скали, в този ден, когато морето потрепваше светло и гладко като небесносиня коприна, тя не виждаше и следа от ужаса на онази далечна нощ, когато бурни ветрове бушували над повърхността на морето и оръдия стреляли под нея.
Загледа се към хоризонта, а вятърът в лицето ѝ сякаш ѝ помагаше да диша и я връщаше към живота. Тук се чувстваше по-близо до него и мислеше, че ако се помоли достатъчно силно, може да види стъпките му в пясъка, да усети аромата му, донесен от вятъра. О, само ако този остров беше запазил нещо от него в прегръдката си! Хазяйката ѝ беше казала, че семената на яркожълтите храсти прещип, които растяха по хълмовете, можеха да останат заспали в почвата четиридесет години и пак да поникнат. Не можеше ли да се надява за една такава частица от него?
Но надеждата е изгубена и беше изгубена преди много години. Смъртта го бе преследвала, тракайки с челюсти към глезените му за втори път, отказвайки да го остави да се измъкне. Беше се борил толкова упорито, така казаха онези мили непознати с техните дълбоки гласни и спокойни очи. Няколко пъти помислили, че е изчезнал, но той отново се измъквал от треската като призрак от мъглата, с хлътнали страни и задъхан от борбата.
Беше силен, казаха те, имаше нежна усмивка, очи, които нашепваха, ръце, които танцуваха. Дори и след толкова години тук го помнеха, бяха му се възхищавали.
И като си помислеше, че някога беше неин...
Затвори очи и остави вятърът да я брули. Той бе ѝ принадлежал и смъртта – макар и да бе успяла на третия опит – не можеше да ѝ отнеме това.
Някакъв шум – глас? – достигна до ушите ѝ и когато се огледа, видя една жена да идва към нея. Въпреки че вятърът играеше с косата ѝ като коте, което тича след връвчица, тя се движеше с лекота и грация. Беше стройна и бърза, с умни очи и аристократична осанка. Но въпреки че красотата ѝ беше деликатна, в нея нямаше никаква крехкост. Изглеждаше силна и решителна. Страховита.
– Вие ли сте американката? – попита направо жената, отправила към нея блеснали очи.
– Да.
Жената въздъхна веднъж и кимна.
– Казаха ми, че ще ви намеря тук. Помислих, че съм ви пропуснала.
– Какво има?
– Преди да заминете... има нещо, което трябва да узнаете.
Но тя вече знаеше. Инстинктът ѝ го казваше.
Той беше принадлежал и на нея.
ПЪРВА ГЛАВА
„Мейфеър“, Лондон, петък,
1 декември 2017 г.
– Офисът на Алекс Хайд.
Отсеченият глас на Луиз Кенеди прониза тишината на постланата с дебел килим стая, в която неподвижността на въздуха се нарушаваше само от ароматния полъх на белоснежните божури.
– Не, съжалявам, няма я. Кой се обажда?
Пръстите ѝ с френски маникюр потрепнаха над клавиатурата и спряха, а курсорът на екрана запримигва, докато тя чакаше името. От дясната страна на клавиатурата проблесна червена светлина. Звънеше друг клиент – тя беше като ръководител полети, който насочва непрекъснатия поток от кацащи самолети: насочи ги, подреди ги, приземи ги.
– Ще ми трябва име, за да може тя да... – внимаваше да не диша в микрофона, прикрепен към слушалките, докато клиентът се бавеше и не ѝ вярваше, несвикнал да му казват „не“. Пръстите ѝ помръднаха във въздуха, сякаш въртеше писалка, нетърпелива да продължи. Червената светлина продължаваше да мига. Трябваше да вдигне в следващата минута. Човек никога не знаеше кога може да е нещо спешно, а на това ниво спешно означаваше точно това – можеше да става въпрос за работата, състоянието или дори самия живот на някого.
– Не, не е възможно. – Гласът на клиента стана по-остър и тя повдигна тънката си вежда. – Защото е в Ню Йорк. – Погледът ѝ отново се насочи към червената светлина.
– Това е поверителна информация – изрече по-рязко тя, свикнала да се справя с хора с високо самомнение. Това беше може би общата най-важна черта за всички клиенти на Алекс и вероятно беше и основната причина, която им позволяваше да станат нейни клиенти. – Но мога да ѝ предам да ви се обади. Тя знае ли за какво става въпрос? – Пръстите ѝ потрепнаха отново.
Отвън синята светлина на една кола на Бърза помощ премина покрай визоновосивите прозорци, а бялото като вълна небе се покри с гъсти дъждовни облаци. Минаваха хора с дебели палта, навели глави към телефоните си, а паважът все още беше мокър от последния изблик от облаците преди пет минути.
Тя сви устни, докато мъжът говореше. Така си и беше помислила.
– Разбирам. Значи това е запитване на нов клиент.
Дръзкият му тон предполагаше дълго лично познанство, но най-вероятно просто се бяха ръкували на някой коктейл или името на Алекс е било изречено тихо и му е било предадено със същата поверителност като масонско ръкостискане.
– Страхувам се, че работим с лист на чакащите и мис Хайд няма никакви свободни часове преди месец май. – Погледът ѝ се стрелна към червената светлина. Все още беше там. Не задълго. Десет секунди... – Искате ли да ви запиша час и ще се свържем с вас, когато наближи времето?
И двете ѝ вежди се извиха високо, когато дързостта се превърна в нравоучителност – той вероятно не разбираше, че никой не можеше да стигне до Алекс, без преди това да е минал през нея, и че на нея ѝ се плащаше точно толкова, за да преценява клиентите, колкото и за да им записва часове.
– Както вече казах, в момента мис Хайд е извън страната и не мога да ви кажа кога ще се върне. Сега моля да ме извините, но има други клиенти, които чакат и се опитват да се свържат. Можете да се обадите отново, ако промените решението... – Пръстът ѝ се поколеба над бутона за прекъсване на разговора, а погледът ѝ се насочи към мигащата червена светлина.
Три, две, ед...
Ръката ѝ падна на бюрото сякаш я бяха простреляли, а думите проехтяха в ушите ѝ, сякаш всяка една от тях бе избухнала с гръм по линията. Тя се облегна напред на лакти и се концентрира по-силно, докато се взираше в примигващия курсор на все още празния екран, а червената светлина вече не светеше. Всъщност тя беше напълно забравена. Настъпи дълга пауза.
– Съжалявам, може ли да повторите? – каза накрая Луиз с необичайно потрепване в идеално тренирания ѝ глас. – Не мисля, че ви чух добре.
Добави коментар