Скитите са голяма група от ирански племена, които в продължение на стотици години обитават степите на Северното Черноморие, Казахстан и платата на Алтай. Поради номадския си начин на живот те не създават градове, а единствено временни селища, пренасяйки имуществото си с помощта на коне и каруци. Както много други мигриращи общности на животновъди, скитите следват целогодишно движението на хергелетата и стадата добитък.
Обитателите на черноморските степи изчезнат в началото на Новата ера, тъй като попадат „между чука и наковалнята“ на прииждащите от изток хунски орди и мигриращите от запад славянски племена. Предполага се, че последните скити са претопени по времето на хан Кубрат, влизайки в състава на Стара Велика България.
Номадският начин на живот и динамиката на региона пречат на съвременните археолози да открият каквито и да е останки от скитско селище. Повечето ни познания за конната империя, съществувала в Евразийските степи, идва от писмените извори на Елада, Персия и Рим. И трите държави описват иранските ездачи като свирепи воини, които влизат устремено в битка, размахвайки брадва или копие, а най-силното им оръжие са конните стрелци.
Тези източници обаче не са особено достоверни относно бита на скитите. В миналото империите умишлено описват съседите си като примитивни, варварски племена, които не притежават никаква ценностна система. Единствения начин да се опознае живота и културата на номадите от черноморските степи, е чрез разучаване на техните погребални могили, наречени кургани.
Една от най-вълнуващите находки, свързана с бита на скитите, е погребална могила в руския планински регион Оглахти. В пермафроста на сибирската местност археолозите намират мумифицираното тяло на воин, принадлежащ именно към иранското номадско племе. Заедно с трупа учените откриват няколко предмета с ритуална и битова символика, които очевидно са част от погребалните обичаи на мистериозния народ.
Мумифицираното тяло принадлежи на воин с висок социален статус, върху чието лице е поставена керамична маска. След като главата на боеца е подложена на сканиране, става ясно, че маската имитира доста точно истинското лице на починалия. От изследването се разбират и други подробности относно вида на загиналия преди 2 000 години мъж. Той е имал рижава коса, мустак и брада, а върху бузата му има огромен белег, свързващ лявото му око с челюстта.
Мумификацията е извършена чрез премахване на бързоразлагащите се части на тялото. Учените откриват няколко малки дупки в черепа на воина, от които извършилите погребението хора изваждат мозъка на покойника. Някои от органите в коремната кухина също са отстранени, като в получилата се празнина е поставена изсушена трева. Подобни методи се използват от множество древни народи, между които и коптите от Древен Египет.
За разлика от жителите на бреговете на Нил, скитите не съхраняват плътта на покойника с масла и благоухания, а чрез поставяне на трупа в сибирския пермафрост. В тази зона част от пръстта никога не се размразява, което действа на поставената вътре органична маса като огромен фризер. Именно затова лика на воина има разпознаваеми черти и до днес.
Скитският воин е част от изложба в Британския музей, която е посветена извяло на иранските номади. В нея има още украсен ритуален шлем на ездач, съдове за масло от канабис, парчета човешка кожа, върху които се забелязват татуировки и т.н.
Един от артефактите представлява златна отливка, изобразяваща загинал воин, който лежи под дърво, на което е поставен колчан със стрели. До него е застанал друг мъж, чиято роля е да държи юздите на два коня. Главата на починалия е в скута на женска фигура, в чиито образ е вплетена божествена осанка. Предполага се, че сцената изобразява „сватба“ между воина и богинята-майка, чийто образ се свързва с отвъдното.
Интересен факт относно скитите е, че българската дума „скитам“ дължи корена си именно на номадския народ, който някога е обитавал и части от днешна Добруджа.
Още увлекателни статии можете да намерите в раздел История
Добави коментар