Рене Зелуегър е в първи клас, когато разбира, че може да играе. За ролята си като елф в училищна пиеса в Тексас тя лепи хартия върху носа и бузите си и открива, че е алергична към лепилото. Алергичната реакция не трае дълго, но амбициите ѝ към актьорството остават въпреки двете десетилетия унижения.
В тези ранни години Зелуегър обича повече играта, отколкото филмите. Тя не е гледала много филми. В малкия ѝ роден град няма кино, а родителите ѝ мигранти – норвежка медицинска сестра и швейцарски инженер – водят семейството на кино само веднъж, за да гледат „Близки срещи от третия вид.“ Когато се мести в Ню Йорк през 1993, тя дори не знае, че апартаментът ѝ е скандалният Alto Nido от Sunset Boulevard, защото не е гледала и това. Но тя има талант.
Участието ѝ в „Джери Магуайър“ доказва, че е готова за пробив. И така докато се превръща в любимата американска работохоличка. Вярно ли е, че може да се снима във всичко? И още как. От смешните филми на „Farrelly Brothers“ до романтичната поредица „Бриджит Джоунс“. Тя преминава през Гражданската война в „Студена планина“ с такава увереност, с каквато преминава и през „Чикаго“.
Но дали е трябвало да се снима във всичко? Този въпрос е по-сложен. След 15 години непрестанен труд, три номинации за „Оскар“ и една статуетка, Зелуегър се отдава на почивка, за да разбере как балансът между работата и личния живот я е довел до изтощение. Паузата продължава шест години.
„По-добра съм в това да се грижа за себе си. Не признавах, че това е опция. Сега е приоритет. Актьорството не трябва да е за сметка на здравето и живота ми.“ Първо, тя се вмъква в сериала „What/If“ – завръщане към еротичните драми от 80-те и 90-те. Да играе Ан Монтгомъри е като лечение за Рене.
Добави коментар