Има една неостаряваща мисъл, че гордите хора пазят мъката в себе си. Всеки от нас го е правил, разлиствайки страниците от своето битие. Има обаче мигове, които биват споделяни от хиляди. Има чувства, които обединяват и които не си отиват, колкото и безмилостен фактор да е времето.
То понякога просто не може да отмие онези, на които им е предопределено безсмъртие. Не може да заличи величините, които обединяват поради непреходния си смисъл. Гунди и Котето бяха необикновени и гениални футболисти, но за всички преди нас и след нас те ще останат символ на едно необикновено и романтично време, родило мита за величието на играта и нейните рицари на зеления килим.
Георги Аспарухов и Никола Котков бяха явление, надхвърлящо границите на футбола. Притежаваха невероятни човешки качества и затова бяха толкова обичани. Днес, 48 години след трагедията на Витиня, България все още ги помни. Младите слушат прехласнати историите за тяхното майсторство и човешки достойнства, а по-възрастните все още не могат да повярват, че ги няма.
Тъгата по Гунди и Котков не е просто тъга по двама велики играчи. Не е тъга само на спортната общественост, защото от загубата на доблестни хора винаги боли.
Имената на Гунди и Котков припомнят, че има легенди, които не умират. Затова и приказката за Георги Аспарухов и Никола Котков се разказва от бащи на синове до ден днешен и не позволява пламъкът на величието им да угасне. Те останаха във футболната и обществена памет със своят чар и елегантност.
За кариерата им е написано и казано всичко. Победите и попаденията с Левски, и с националния отбор ще се помнят завинаги. Те бяха всенародни любимци и затова до наши дни не секва скръбта по ранната им гибел.
А за нас... За нас остава да следваме ярката светлина на тези неугасващи доблестни мъже, за да можем поне малко да се докоснем до величието им!
Ръководството, футболистите и служителите на ПФК „Левски“ се покланят пред паметта на Георги Аспарухов и Никола Котков!
Добави коментар