Ирина Тенчева е цяла вселена от специални жени и ми е трудно да я опиша с думи, така започва материалът си редакторът на HiNews Елина Алексиева. И продължава - Ирина се чувства. И храната й в бутиковия й ресторант за душата „Иритуали“, и думите й, и дълбочината на вглеждането в себе си и околните – за да извадиш винаги най-доброто първо от теб самия, а после да вдъхновиш и тях, и погледът, който казва толкова много – още от снимката в тийнейджърските й години.
Публикуваме разговора, направен между София – Царево – Созопол – Гърция в „размирните“ времена на агресивна атака към една благородна кампания – „Направи го сега“, инициирана от Андрей Арнаудов и „ДНК-Движение за Национална Кауза“, която мъжът до Ирина и дългогодишен бизнес партньор на Андрей – Иван Христов и екипът им подкрепят.
Това са споделени размисли от душата на една жена, която всички познавате, чували сте много неща за нея, но рядко от първо лице имате възможност да надникнете толкова дълбоко в личния й свят и то през погледа на майката в нея.
- Ирина, признавам си, че ти си истинско вдъхновение за мен. Когато реша „да мрънкам‘‘, че имам много задачи, дете, бизнес – винаги си припомням, че ти отглеждаш 4 деца и движиш собствен ресторант и някак си ми става по-леко!
Моля те разкажи ми каква е тайната да успяваш навреме с всичко – малкото сън, стриктната организация – кое?
- Благодаря ти за високата оценка. Явно създавам подобни впечатления в дамите, но “аз не съм това”, не съм човек, който перфектно се справя с времето и със задачите си, не съм идеална майка и през вечер си лягам с чувство за вина, че съм можела да направя повече или съм можела да Не реагирам еди-как-си. Мисля, че съм някакъв микс от крайности, който с годините се хомогенизира, а отвън, в очите на хората това изглежда като… балансираност.
Как успявам с всичко? Ами не успявам с всичко, но ми се правят страшно много неща и желанието да ги случвам (все още) надделява над хроничната ми умора. Бизнес, хобита, инициативи – това са начини да се изразя. Дом, любим, деца – това е моята практика по безусловна грижа и любов. Това е животът ми, в който най-голямата морална подкрепа е мъжът до мен. Винаги, когато му споделя идея и план за ново начинание, той първи казва: „Действай, това е супер! На мен толкова ми трябва – Той да ми каже “браво, със сигурност ще успееш!” и скачам в огъня!
- Жълтите издания често спекулират с това кой отглежда децата ви с Иван, докато вие работите – ще ни кажеш ли от първо лице колко точно „помощници“ има в дома ви?
- Не че дължа обяснение на някой и не, че хората, които имат помощ в отглеждането на деца са лоши родители и трябва да се оправдават за нещо, но ние нямаме помощници у дома. Извън него, обаче, са родителите на големите ни деца, които са също толкова ангажирани с тях, колкото и ние. Сами ходи на градина, големите – на училище, на спорт, на английски… Помощ приемаме най-вече за логистиката и развозването, например когато 4-те човечета трябава да са по едно и също време на 4 различни места…
- Какви са трудностите в отглеждането на четири деца в различна възраст?
- Не знам кое да нарека трудност. Битовизмите и задълженията – прането, изхранването, училището, засега, са по-изморителни за мен… Ава, Спас и Верджиния са на близка възраст и вече са в началото на пубертета. Променят се и ние се стараем да им помагаме да приемат по-спокойно себе си и света. Проучват границите си, експериментират (и с поведение към нас, че дори и с дребните лъжи), търсят си мястото в микрообществата на връстниците си (слава Богу засега не им се налага да заприличват на “онези” тийнейджъри, с които Instagram е препълнен…)
Сами е нашето изтърсаче, което е с потребности, различни от тези на големите си сестри и на брат си, но той е толкова зрял и всички така го обожаваме, че не мисля, че се чувства сам във възрастта си.
- Без да влизам прекалено в личното ви пространство, но понеже темата е важна – кога трябва да избереш собственото си щастие и да промениш живота, с който не си щастлив и този на децата си, и кога трябва да жертваш радостта си заради тяхното спокойствие? Има ли такъв избор изобщо?
Ако ме беше питала преди 8-9 години, вероятно щях да бъда много категорична. Днес, обаче, знам, че няма общовалиден за всички хора и ситуации отговор на тези въпроси. Представата ми за така нареченото щастие търпи промяна, аз се променям, децата – също. Когато сме по-млади мислим, че този, с който сме създали семейство е длъжен по някакъв начин да ни прави щастливи, че той трябва да е постоянен източник на крайно хубави емоции, както и ние за него. А истината е клише, но в момента е моята истина – ако не умеем да сме спокойни, осъзнати, свежи и благодарни, за това, което имаме, вероятността да генерираме хубави емоции, за който и да е, е нулева. Също така мисля, че с възрастта разбрах, че е много вредно да се приемаме сами себе си толкова самовлюбено – важни -на всяка цена. Егото пречи на лекотата. Ама, “аз съм човек, който е свикнал еди какво си, еди как си да прави…”, еми като си такъв човек си “гледай работата” или се промени. Бъди по-отворен човек, не бъди еднакъв с представата за себе си. Изненадай се… Така ще си щастлив и ще даваш щастие. Сега, гледайки залеза над дюните ми е лесно да говоря такива неща…(смее се).. Питай ме след няколко месеца без море и ще видиш другият философ в мен…(пак смях).
- Какво ще посъветваш родителите, които са в подобна ситуация на вашата, отпреди няколко години и имат нужда от допълнителен стимул, за да се „престрашат“ да живеят живота, който искат?
- Не ми е ок да давам съвети… Но ако на някой му е от полза мнението ми ето – първо: не бързайте с решенията. Второ – ако правите избор, изберете това, което за ВАС ще е ПО-ЛЕСНО. Онова, което ще донесе по-малко страдание за вас. За някои раздялата е ежедневно страдание години наред, за други – статуквото. Всеки сам знае кое му е важното и кое сложното в живота. Трето: щом направите избора си, поемете цялата отговорност за него – без мрънкане, без самосъжаление, без самообвинение. Каквото и да става си платете цената за желанието до стотинка и с достойнство.
- Ава, Верджиния и Спас близки ли са помежду си – трудно ли изградихте тяхната връзка?
Мисля, че не просто са си близки, а са най-близки и много се надявам да останат така през целия си живот. Те са обичливи и добри същества и не се е налагало да правим каквото и да е, за да се открият и привържат един към друг.
- Най-малкият в семейството винаги е „най-глезен“, според българските народни приказки Сами какво детенце е?
- Сами е… може би е по-добре да не задълбавам какво е той – толкова е различен от всички хора, които познавам… и на всичкото отгоре този благодат е “мое дете”. Ще се огранича до една дума за Самуил – ЛЮБОВ.
- Имате ли график и разпределени задачи вкъщи? Организацията на шестчленно семейство с работещи родители ми се вижда непосилна задача!
- График за поддържането на дома ни, който да касае някой друг освен мен като че ли нямаме… Справям се, без да ги занимавам много… Мъжът ми отговаря за някои специфични покупки от ежеседмичния пазар. От децата искам да поддържат много добра лична хигиена и да си оправят леглата всяка сутрин (по-скоро за каляване на самодисциплината, отколкото заради реда). Останалите им ангажименти към дома засега са спорадични. Общото важно правило е, че независимо кой кога свършва ангажиментите си за деня, винаги се изчакваме и се храним заедно. Така е било винаги и това ми е особено важно.
- Какъв тип родители сте с Иван – предпочитате да има лека дистанция между вас и децата, за да имат респект или държите да сте преди всичко приятели, за да бъдете максимално близки и така да „контролирате“ ситуацията?
- Понякога си мисля, че единствената разлика между мен и децата ми е известният житейски опит и хроничната преумора. В другото си приличаме повече, отколкото се различаваме. Не знам какви родители сме… Вероятно родители, които се учат да са такива – като повечето хора с деца. Дистанция между нас и децата няма, което не означава, че няма граници в действията. Говорим за всичко открито, опитвам се да ги науча и те да правят така, дори да не ни харесат нещата, които ще кажат – да ги кажат ако ги мислят, да ги отстоят или да понесат критика. Дано имаме време и доживея възрастта, в която те да оценят родителството ни и от позицията на родители. Аз самата преоткривам майка ми и покойния ми баща все повече с порастването на Спас и Джинджи.
- За трите ви по-големи деца предстои най-трудната възраст – какви са подводните камъни на тийнейджърството и как ще се справяте с тях?
- Нямаме опит и не знам дали съм наясно с всички подводни камъни. Страх ме е да не загубят божествената искра и индивидуалността си, за да отговорят на нечии очаквания и комплекси. Страх ме е от зависимостите, най-вече от наркотиците, но най-много ме е страх да не спрат да се радват на живота.
Нещото, за което се моля когато паля свещ за децата ни е: да са здрави и да знаят какво точно искат да правят, да имат ясна мечта, оформена в сърцето им. Ако знаят кои са и накъде са тръгнали, вероятността да минат по-леко не само през пубертета, но и през повечето житейски трудности е голяма. За нас като родители пожелавам повече търпение и умение да бъдем по-любопитни към времето, от което идват рожбите ни.
- Ако момичетата си отрежат косите, боядисат ги в зелено (каквато беше моята на 15г.) и се татуират – ще последва ли „апокалипсис“ или ще ги подкрепиш?
- Това да са ни проблемите! (не им казвай, но във възрастта до 19 съм правила доста по-скандални неща! (смее се!)
- Какво никога не би простила на децата си – на какво държиш най-много?
- Все още са деца и мисля, че не могат да направят непростими неща. Държа да се научат какво е да живеят свободно без да пречат на никого. Пренаселеният ни дом е добра школа в това отношение!
- Как се забавлявате цялото семейство когато сте всички заедно? Сигурно е много шумно?
- Когато сме в пълен шестчленен състав обикновено имаме много за разказване, много си говорим. Обичам да слушам променящите им се гласове и мисли… Време и сили за игри имаме основно уикенда и през ваканциите – играем на Диксит, на Монополи, правим си караоки, с момичетата майсторим някакви неща, момчетата играят на Play station. Гледаме наши любими семейни сериали. Измисляме си някакви интересни храни, които готвя и оценяваме заедно. Преди няколко години дружно взехме решение вместо да си правим ненужни подаръци за празници, един път в годината да пътуваме до нова за тях дестинация. Безценни спомени сме натрупали от тези пътешествия. Дано има още много.
- Моля те, кажи ми, как успя да накараш Иван да превъзмогне страха си от летене? Отдавна знаем, че той имаше доста сериозна фобия, а сега все по-често ви виждаме на път.
- Не мисля, че имам принос за раздялата му с тази фобия. Един ден той просто осъзна не на ниво ум, а на ниво същност, че няма от какво да изпитва страх и “щрак”. Мисля, че и за хубавите, и за лошите черти в световъзприятието ни ние се подготвяме дълго време, но същинските промени стават за части от секундата. Като квантов скок е това да заобичаш или да се отвратиш от нещо, да разбереш човек или да сложиш капаци и да ослепееш за различните от теб…
- От телевизионното студио ти влезе в кухнята, буквално – трудно решение ли беше? За много хора завоят беше прекалено рязък, макар, че винаги си споделяла кулинарната си страст.
- На фона на не по-малко грозния от сексизма – феминизъм – не знам как ще прозвучи, но откакто влязох в кухнята аз никога не съм излизала от нея, хахахаха. И представи си – не се чувствам жена от Гилеад, а съм родила и три деца… хахахаха (Прощавай за скобата… Покрай кампанията на ДНК се начетох на безумни статуси, които са малко оргинални и много тъжни, защото показват, че проблемът на българските жени, според онези, които в публичното пространство се изживяват за лидери на мнение, всъщност съвсем не са комплексираните мъже, както доскоро самите те обясняваха…)
Удоволствието, което ми носи кулинарията от най-ранна възраст, както и приятелите, и семейството ми, които също са почитатели на пълната и пъстроцветна, заради вкусовете и историите трапеза, са били причина винаги да намирам време да готвя. Въпрос на точен момент беше да събера кураж и да разменя местата на нещата, които съм развивала като хоби и семейна традиция с тези, за които съм учила и, които съм практикувала. Сега кулинарията, литературата и женските ритуали са част от работата и ежедневието ми, а ПР-ът и онлайн маркетингът са само за удоволствие, за специални клиенти и то – отвреме-навреме.
- Къде е по-уютно за теб – пред камерите, в медиите или в кухнята на собствения ти ресторант, в който лично съм виждала с какво усърдие работиш, наравно с екипа си?
- Навсякъде работя с еднакво усърдие и ентусиазъм. Иначе не ми се получават нещата… Когато заради преумора или някакво временно разочарование изгубя тръпката към дадено занимание, дори да го изпълня перфектно, то никога не води до удовлетворение и радост… За нас лъвовете страстта е нещо много важно. Не казвам, че е добре да зависим от това емоционално гориво, но е факт, че без тръпка не се получава нищо… За мен източник на ентусиазъм са най-вече хората – тези, за които работя, а в перфектния вариант и тези, с които работя. Що се касае за уюта – него също си го носим вътре в нас. Приятелите ми отбелязват с усмивка, че мога да направя дом и под чадъра на плажа, хахаха… Най-хубаво и уютно ми е не където, а когато.
- Има ли нещо, което ти липсва в ежедневието?
- Да, има… Най-често сън и време за мълчание и тишина.
- Има ли трудни моменти покрай децата – освен стандартните боледувания и липсата на сън покрай най-малкото ви момче?
- Както вече май споменах, не вярвам в абсолютната зрялост на възрастните. Няма как да си безгрешен и напълно сигурен в резулатата от неща, които правиш за първи път. А ситуациите, в които се изправяме като родители са нови всеки ден с всяко дете. Ако трябва да съм честна, най-големите предизвикателства се появиха след като големите ни деца тръгнаха на училище. Трудно ми е да бъда убедително изискващ родител, когато става дума за подходи, материал, среда, в които не вярвам и не харесвам самата аз… За щастие поне дъщеря ми има истински късмет да прекара първите си четири години (супер важни за цялостната нагласа на децата към ученето) в „Питагор“ – място, в което няма нито един човек, който да работи и учи без с цялото си сърце да иска точно това. Страната ни щеше да е различно място ако всички деца и учители получаваха такива условия и подкрепа за разгръщане на потенциала си.
Трудности срещам и при тяхните срещи с агресията…
Трудно ми е когато не сме във ваканция да отделям време, за да ги уча те да отделят време за душата и за себе си насаме…
Трудно ми е да ги запаля по четенето…
Трудно ми е да бъда толкова търпелива, колкото е нужно за всеки по отделно, а не колкото време имам аз…
Но се старая. Стараем се всички, нали. А когато нещо не ми се получи въпреки старанието, сядам и си говоря с тях и им обяснявам…че аз всъщност съм точно като тях – с техните нужди от забавление, сън, любов, храна, но с повече отговорности и право да греша понякога… Не е лошо ние родителите да си напомняме по-често какви бяхме преди появата на децата си, защото днес повече отвсякога те имат нужда от тези неуморни оптимисти и откриватели, които сме били.
- Колко най-много чаши с кафе си изпивала за едно денонощие, за да се справиш с всичко, което трябва сама да направиш?
- Сигурно е имало дни, в които съм изпивала по повече от 5-6 кафета, но да ти кажа, не мисля, че те са причината да се справя с повече задачи. Добър график, физически тонус и още по-добра мотивация да правя това, което правя са най-важните условия за ефективността ми.
- Кога е „твоето време“ – имаш ли такова изобщо?
- Моето време… дългите вечерни бани, хубавите книги, лятото на морския бряг, редките градски бягства в планината или при добър масажист – това са моите безусловно възстановяващи практики.
- За „бъдещите творчески планове“ и за новите ти „проекти“ няма да питам, за да не влизаме в клишето, но има ли нещо, което предстои и изпълва мислите ти в момента?
- Всичките нови идеи и планове при мен се построяват през лятото. Някои от тях вероятно ти ще научиш първа, когато са ясно оформени.
- Сподели ни, моля те, нещо за вдъхновение в трудните моменти, която всяка една майка има. Сигурна съм, че ще намериш най-подходящите думи за мотивация!
- Хората сме различни и когато някой има нужда от подкрепа, разбиране и добра дума – няма универсални съвети. Ако проблемите на работещите майки са това, че са и майки, и работещи – нямате проблем. Проблем е ако имаш деца и нямаш работа и средства да ги отглеждаш. Проблем е ако рожбите ти са болни и ти не можеш да работиш, защото те имат денонощна нужда от теб, понякога доживот. Проблем е ако имаш репродуктивни затруднения и месец след месец губиш надежда, че ще имаш дете.
Всички други ситуации не са проблеми, момичета! Те са част от родителството, част са от живота на тази планета и рано или късно се решават. Понякога като просто се наспите. Друг път като си спомните “кои бяхте преди”. Трети път… времето заличава всичко. Затова е хубаво да не го пропускаме това време… и ако имате повечето ВАЖНИ неща, за които сте мечтали, а доста дълго време не сте им се радвали, хубаво е да отидете на някое свещено за вас място, да БЛАГОДАРИТЕ и да си обещаете, че ще се промените – себе си, а ако е нужно и цялото си ежедневие. И да го спазите това обещание поне заради тях. Защото няма как нещастни родители да отгледат щастливи деца. (Клише, но 100% вярно, като повечето клишета.)
Добави коментар