Разединената Десница

16:40, 01 окт 19 25 3033 Шрифт:
Кристиян Шкварек Автор: Кристиян Шкварек

Защо на всички избори ставаме свидетели на същата „сапунена опера“, наречена „кога ще се обедини десницата“?

Настъпиха поредните избори и с тях обичайните, превърнали се вече в традиция въпроси, чудения и вайкания „защо десницита пак не се обедени?“. Четем сложни анализи на тази тема, слушаме интервюта с членове на „десните“ партии, опитваме се да следим кой кого бил предал, кого излъгал, заради кого се било провалило поредното обединение.

Всъщност всичко това са фанфари. Безсмислици, които нямат край и няма да имат обективен отговор, тъй като адресират симптомите на проблема „Дясно“ у нас, а не неговите корени – неговия основен въпрос. А именно: какво е „Дясното“ у нас, какво е по принцип дясно в политиката и защо подобно, бленувано „дясно обединение“ не само, че няма никога да се случи – то и не трябва да се случва.

С настъпването на промените през 90-те у нас на обществеността му беше предоставен политическия избор между „Дясно“ и „Ляво“. Казвам „беше предоставен“, а не роди или появи се такъв, понеже и двете крила бяха създадени от една и съща партия и власт – БКП. За разлика от доста други соц страни у нас тоталитарната номенклатура не изгуби и частица от властта си, не беше лустрирана или изгонена, а плавно и спокойно направи своя политически преход от една към две и повече партии. Тя предостави на хората два основни политически избора, наречени ляв и десен, но носещи по-скоро геополитически, отколкото идеологични разлики. Казано най-просто – левите бяха соц-апологети и поддръжници на оставането в сферата на влияние на Москва, а десните бяха „антикомунисти“ и желаещи страната ни да стане част от НАТО и ЕС.

С постепенното интегриране на страната ни към западния блок основната цел на „дясното“ от 90-те беше изпълнена. То изгуби отличителната си черта и това, което обединяваше иначе широк кръг от хора и идеи. В други бивши социалистически страни този проблем беше решен като „десницата“ предефинира себе си към определена идеология, най-често тази, която определя дясното и в политологията – консерватизъм, национализъм, традиционализъм. Това направиха Орбан в Унгария и Качински в Полша, не просто спасявайки тамошното „дясно“, но и засилвайки позициите му значително.

У нас дясното не успя да направи това, въпреки идеите и опитит за практически същата идейна еволюция от страна на хора като Иван Костов. Това се случи с активно саботиране на въпросните опити от страна на групички като „Зелените“ вътре в десницата. В следствие на въпросния провал за преоткриване и идейно еволюиране десницата се раздробяваше все повече, докато наркая на придоби сегашния си вид – една дузина партии и организации, настояващи за термина „автентичен десен“, но носещи в себе си фундаментално различни възгледи и идеи за обществото.

Отново и отново тези разпиляни парчета опитват някакво обединение – я за тези избори, я за следващите, но като несъвместими части от пъзел това се проваля. На тези избори прочетох сигурно няколко десетки пъти въпроса защо Спаси София не се била обединила с Демократична България. На предишните питаха защо Иванчева не направи същото. Други си късат косите какво прави СДС при ГЕРБ, а не се обедини отново с ДСБ. Трети пък още жалят „Реформаторския блок“. Това е една непрестанна трагикомедия, един сапунен сериал от раздели и събирания, които така и не завършват със щастлив край. Защо?

Причината се крие в това, че докато „Дясното“ имаше една обща идея и визия за геополитиката на България, то същевременно събираше в себе си хора с фундаментално и често несъвместимо различни възгледи. От консервативни монархисти до крайни реакционери и националисти, от неолиберали Тачеристи до прогресивни социал-демократи и прочее. Това, че те всички искаха страната ни да е в НАТО и ЕС не значи по никакъв начин, че следва да бъдат обединени и след постигането на тази цел. Напротив, те би следвало да си стиснат ръцете за добре сръшената работа и да си потеглят спокойно и уверено в различните идеологични посоки, вместо да търсят постоянно онова старо обединение.

Това, обаче, не се случва и то поради една проста причина – битката за „мантията“ на дясното, за самата дума – за трупа на онова, което едно време ни обединяваше, но вече не е сред живите. За този термин – „автентично десни партии“ се борят същевременно по-консервативната ДСБ и ултралибералната Да-България. Борят се про-пазарни фракции и зелени екоактивисти. Борят се националисти, борят се и напълно заявени анти-националисти и поддръжници на Западната левица. Стига се до пълните абсурди това „десницата“ да е най-силно представената откъм свои членове и политици фракция на ежегодния Гей Парад в София. Докато навсякъде по света левицата прави това, а десницата е срещу някои или всички аспекти на ЛГБТ движението, у нас общински съветници и политически фигури на „дясното“ пускат снимки от парада. Тази идеологична шизофрения създава заблудата у самите членове на разпиляното „дясно“, че би следвало да продължават да търсят обединение едни с други. Че е някак възможно нео-либерални капиталисти и зелени социал-демократи да действат от една страна на политическия спектър.

Докато тази заблуда не загине, докато някои елементи от бившото „дясно“ не се откажат от този термин и не осъзнаят своята идеологична принадлежност към лявото и либералното, ще продължаваме да сме свидетели на почти ежегодната сапунена опера в тази част от политическото пространство. В 21-ви век единственото релевантно обединение може да бъде по онези линии, по които термините ляво и дясно, консервативно и либерално, прогресивно и реакционно съществуват навсякъде по света, и са съществували и у нас преди 9-ти Септември 1944-та година.





Ключови думи

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама