Датата 10 ноември 1989 г. сложи край на една епоха и постави началото на друга. С отстраняването на Тодор Живков от власт се вдига завесата на комунизма в България и води до мечтаните от мнозина демократични промени. В поредица от интервюта ТОПНОВИНИ потърси отговори на въпроси за събитията преди 30 години и последвалите процеси в нашата държава и общество. Представяме ви разговора с доц. д-р Евгений Кандиларов, историк и изследовател на международните отношения.
Доц. Кандиларов, какво се случи на 10-и ноември 1989 и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
Зависи от гледната точка. От вътрешно-партийна гледна точка в БКП се извършва смяна на партийното ръководство, като Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на партията, но освен това е принуден да се откаже и от поста председател на Държавния съвет. Разпространена е и интерпретацията на тези събития като вътрешно-партиен преврат, което има основание до известна степен. И все пак смятам, че за повечето българи тази дата е свързана с падането на комунистическия режим в страната, което от строго историческа гледна точка не е точно така, тъй като датата бележи само началото на края на режима, който ще загуби своите позиции постепенно през следващите няколко месеца. Колкото до въпроса как тази дата беляза развитието на България през изминалите години, безспорно тя е началото на процеси и събития, които напълно променят както държавно-политическата система, така и икономическата такава, което като цяло довежда до тотална трансформация на българското общество. Датата е изключително важна в най-новата история на страната, защото наистина отприщва процеси на дълбоки държавно-политически и социално-икономически трансформации.
Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
Към този момент аз съм бил едва на 9 години, така че имам бегли и много откъслечни спомени, най-вече от съобщаването за оставката по централната емисия новини с излъчването на придобилите широка известност кадри от пленума на БКП, на които личи изненадата в очите на Живков, когато го свалят не само от поста генерален секретар на партията, но и от всички останали постове. В последствие, когато започнах професионално да се занимавам с изследването на тези процеси разбрах, че изненадата се състои именно в това, че надеждата на Живков е да запази своя държавен пост, чрез което и контрола върху политическите процеси. Плановете на неговите вътрешно-партийни опоненти обаче са други и те са той да поеме цялата вина.
Настъпи ли всъщност „строителство“ на ново общество след 10-и ноември? Ако да, какво построихме?
Не бих се изразил по този начин. Строителството предполага градеж, постепенно съзиждане на нещо в позитивния смисъл на тази дума. В България през изминалите години по-скоро се наблюдава точно обратното, стремеж към разрушаване на всичко до основи свързано със старата социалистическа система, след което евентуално да започне някакво строителство на нещо ново. Истината е, че стремежът към разрушаване е много по-силен, отколкото този за съзиждане. Това е част от грешките на Прехода, разбирането, че можеш да градиш, само ако сринеш напълно предишното знание. Това обаче е свързано с деструктивни процеси в самото общество, някои от които напълно непоправими и необратими. Резултатът е пагубен в много отношения, тъй като на мястото на разрушените основи на социалистическата държава, управляващите не успяха да съградят достатъчно стабилна държавност, работещи институции, работеща икономика и стабилно общество. За съжаление всяко от тези неща имат много аморфна форма и съдържание.
Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Цената е много висока, за някои направо непосилна. Мисля, че голяма част очакванията на хората, които присъстват на площадите в края на 80- те и началото на 90-те години остават неудовлетворени, най-вече заради факта, че повечето от тях си представят неща, които като чели изглеждат нереални и доста наивни към днешна дата, а именно либерализиране на политическата и икономическата системи, но все пак запазване на социалната стабилност и сигурност. Нищо от това не се случва. Да имаме демократична и многопартийна политическа система, либерална пазарна икономика, но заедно с това огромен социален срив, демографска криза (някои говорят направо за катастрофа), тотален срив в областта на редица български производства (както индустриални, така и селскостопански), загуба на пазари и пр. Да не говорим за разпада и проблемите, които изпитват основите социални системи като здравеопазване, образование, социално осигуряване и пр.
Къде е мястото на малка България в революцията през 89-а? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок? (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия).
Мястото на България и тогава и сега е в периферията на общоевропейските процеси. Да, смятам, че централноевропейските държави имаха по-успешен Преход, но това според мен се дължи на чисто геополитически причини. Най-вече на факта, че и преди и сега държавите от т. нар. Висшеградска четворка са с много по-добри геополитически позиции от нас, поради което получиха по-добри условия в процесите на интегрирането им в европейските структури.
Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това - 30 години след падането на режима?
Носталгията е нещо нормално, особено сред населението, чиято младост и зрялост в чисто житейски план са свързани с това време. Още повече, че в чисто човешки план, най-тежко преходът се отразява именно на поколението, което в неговото начало е в разцвета на силите и възможностите си. Това са хиляди млади специалисти в различни области, висококвалифицирани инженери и пр. по средата на своята кариера, чиято съдба е пречупена, поради факта, че принудително губят работата си и трябва да се преквалифицират. Някои от тях бягат в чужбина, други трябва да започнат отначало, което е непосилно за много от тях. Това са пречупени житейски съдби, някои от тях, по-неадаптивните биват напълно декласирани и изпадат в тежко социално положение. Няма как това да не доведе до силна носталгия към позитивите на системата, която съществува преди 10 ноември. Най-вече от гледна точка на социална сигурност, възможности за професионална реализация и др.
Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
За съжаление са много именно тези негативи на социалистическата система, които виждаме да се репродуцират и днес. Сред тях са такива като т. нар. „шуробаджанащина“ или „връзкарството“ в най-лошия смисъл на това понятие, като примери за това са множество назначения на различни високи постове не според професионалната квалификация на някой или заради неговите собствени способности, а заради личните му връзки или политическата му или още по-лошо, личната му лоялност към власт имащите. Това, както и съществуването на корупция на всички възможни нива, се считаше, че е характерно за социалистическата система, където нещата се случват по този начин. Оказва се, че това съвсем не е така. Ще дам още един пример, за подобни уж характерни за „социалистическото“ време явления. Става въпрос за стремежа за налагане на цензура. Скандалът, който се разрази за начина, по който трябва да бъде интерпретирана и представяна историята на социализма в България, е типичен пример за опита на съвременната българска демократична власт да наложи цензура и да ограничи правото на изследователите да имат независима, многопосочна, неидеологизирана и неполитизирана гледна точка към историческите процеси, събития и личности. За съжаление, както изглежда властта и днес, както по времето на социализма се опитва да налага цензура и да употребява историята за политически цели.
Демократично, но неравно ли стана българското общество? Или прикриваните преди неравенства вече просто са видими?
Тук опираме до криворазбраната представа за смисъла на понятието демокрация. За съществуващите неравенства може да се говори много. Дали заедно с тях българското общество е демократично, това е риторичен въпрос с категорично отрицателен отговор. За мен не е възможно да съществува демокрация и едно общество да бъде наречено демократично ако огромна част от него живее под прага на бедността и въобще няма достъп до т. нар. социални системи – образование, здравеопазване, социално осигуряване и пр. От такава гледна точка смятам, че за да бъде истински демократично обществото ни, би трябвало да бъдат изпълнени и останалите условия записани в преамбюла на Конституцията приета през 1991 г., а именно да бъдем правова и социална държава, нещо което за съжаление все още остава трудно постижимо.
Живи ли са идеалите на СДС днес и постигна ли Съюзът целите си?
Идеалите може и да са живи, но за мен като историк СДС се провали на един много ранен етап от Прехода, най-вече поради факта, че се сблъска с реалности, с които не можеше да се справи. Вероятно това е причината за разпада на СДС и пълната загуба на доверие в него и в сродните му организации, което беше многократно потвърждавано най-вече на множество избори провеждани в страната.
Приключи ли Преходът за България след приемането ни в НАТО и ЕС?
Преходът след 10 ноември отдавна приключи. Той беше към плуралистична политическа система и към либерална икономическа такава. Това се случи отдавна. С присъединяването ни към ЕС, това беше легитимирано и отвън. Същевременно българското общество и държава продължават да преминават от едно състояние в друго, тъй като постоянният преход е обективна особеност на всяко общество. Към какво преминаваме към този момент е друг въпрос. Остава надеждата, че преходът е към нещо по-добро от предишното състояние.
Още по темата:
Добави коментар