Дълги аплодисменти изпълниха НДК на 17 ноември, когато се състоя вечер, посветена на Теодор Ушев под наслов ''Нарисувай ми тъга''. Беше представена прожекцията на най-новия му филм ''Физика на тъгата'' по едноимения роман на Георги Господинов.
Това е втора творческа среща между двамата след ''Сляпата Вайша'', който бе номиниран за ''Оскар''.
Повече за тъгата и смисъла, който произвежда литературата, разказа пред ТОПНОВИНИ писателят Георги Господинов:
Как се рисува и пише за тъга?
Когато филмът излезе за първи път, написах, че Теодор Ушев знае как да рисува тъга. Надявам се, че аз знам как да пиша тъга. Получи се хубаво съчетание, защото с Тео имаме общи поколенчески и лични преживявания. Докато четеше ''Физика на тъгата'', той вече рисуваше филма в главата си. Тъга се пише и рисува с много смелост да разкажеш личната си история. Мисля, че това е ключът към успеха на този филм. ''Физика на тъгата'' е много труден роман за филмиране, Теодор Ушев го направи по единствения възможен начин, разказвайки за тъгата лично.
Как събрахте историите си заедно с Теодор Ушев?
''Физика на тъгата'' излезе преди 8 години, а Теодор Ушев направи своя филм като един личен прочит. Този филм е неговата версия и неговото виждане върху романа. Беше абсолютно свободен и аз му имам доверие. След ''Сляпата Вайша'' няма как да не му вярвам. Един филм не може да бъде върху целия роман, но той е избрал едни от най-хубавите моменти. Моменти, които му дават възможност да прибави и своята тайм капсула. Това са нашите лични капсули на времето и така стана филмът.
След големия успех на ''Сляпата Вайша'' кое смятате, че може да е останало неразбрано от публиката и критиката след прожекцията на ''Физика на тъгата''?
Прожекцията беше събитие, каквото се случва рядко. В залата бяха 3000 човека и докато стоях в тъмното, си мислех как всеки в момента разговаря със собствения си минотавър. Как там има 3000 скрити минотавъра във всеки от тези читатели и зрители, защото много от тях вече са чели романа и имаха своите очаквания. Това е нещо, което просто се случва, не може да бъде режисирано. Има такива моменти, в които между това, което е в книгата или на екрана, и тези, които са в залата, протича нещо и това можеше да се усети в дишането. Чиста магия.
От тъгата ли се ражда литературата?
Това е много важно чувство. Опитвам се да я разказвам, защото тъгата е много трудна за разказване. Човек обича да премълчава, да преглъща, да натрупва неразказани тъги. Истинският начин за справяне с тъгата е в нейното разказване. Тя е като минотавър, скрит някъде навътре в тъмното, и колкото да се правим, че не го забелязваме, той е там и ние знаем, че той е там. Въпросът е как кротко и с любов да успеем да го изведем от собствените си лабиринти или поне да разговаряме с него, ако не иска да излиза, да разговаряме с тъгите си. Тъгата, несигурността, тревожността - това са чувства и състояния, които в момента са част от света, в който живеем, и няма как да си затваряме очите. Аз обичам тъжния човек и бих искал да съм приятел с хора, които са познали какво е тъга.
Защото са пълни с истории?
Защото са пълни с истории и могат да усетят тъгите на другите около тях. Защото са отворени към чужди тъги.
Наскоро Ви отличиха с голямата европейска награда за литература "Ангелус" в полския град Вроцлав. Тя е връчена за първи път на български автор. Какво е чувството да я притежавате?
Наградата ''Ангелус'' е техният силезийски ангел. Когато ми я връчиха, казах, че най-сетне ангелът на минотавъра е щастлив, че е разбран в една такава голяма литература като полската. ''Ангелус'' е награда за централна европейска литература и това, което най-много ме зарадва, е, че с получаването й се случват поне две неща. Първо, вече там ще се говори за българска литература, имаше голям интерес. Наградата се връчва на писател, но винаги споменават държавата, от която той идва. Второто е, че получавайки я, си дадох сметка колко тъгата, за която разказвам, не е просто българска и минотавърът говори добре на полски с полските си читатели - онова, което ни вълнува, не е изолирано, а вълнува всички. Завърших с ключовото изречение от романа, което може да се чуе и във филма, и е нещо, в което наистина вярвам, и то е: ''Аз сме''. Всички наши истории са свързани и човек не може да бъде щастлив в свят, в който до него има нещастни хора.
Каква е силата на литературата? Можем ли да кажем, че без нея сме, както казва Яворов, ''шепа хора под празно небе''?
Литературата може малко, но същностни неща. Тя може да произвежда смисъл. Когато разкажеш историята си и чуеш историята на другите, разбираш какво ти се е случило. Разбираш, че ти не си просто човек без история, който живее някакви 70 години и си отива без памет. Литературата създава памет и това е важно в безпаметни фейсбук времена като днешното. Тя може да не спаси човечеството или човек, но може да се опита да го утеши. Неслучайно всички ние посягаме към литературата, когато сме напуснати, когато напускаме някого или сме в трудна ситуация. Търсим в нея някакъв отговор. Четейки едина книга, аз се опитвам да прочета собствения си живот. В крайна сметка това е смисълът на литературата. Не на последно място европейската литература винаги е на страната на по-слабия, на страната на минотавъра, на тъжния човек, на този, който понякога мълчи и не смее да разкаже собствената си история.
Коя е любимата Ви дума?
Различни думи. Напоследък покрай ''Физика на тъгата'' ми се наложи да обяснявам пред различни публики думата ''тъга'' и много заобичах тази дума чисто като звучене. Опитайте се да я изговорите наум и ще видите как ''тъга'' е дълбока и кратка дума, сякаш преглъщаш нещо, което не искаш да кажеш. ''Тъга'' е хубава дума.
Добави коментар