Поглед назад: „Когато гръм удари, как ехото заглъхва"

07:00, 13 яну 20 / Поглед назад 25 791

И паднах сякаш поразен от гръм –
зарових плачещо лице в земята
и чух със сетни сили чуден звън –
звънът на бойната тръба и на войната…

Съдбата на този стих е била да бъде открит 106 години след смъртта на своя автор. Автор, чието име изниква в съзнанието ни веднага със словосъчетанието „любовна лирика“. И той е този, който разкрива пръв нюансите на жената в поезията на символизма. Преди това обаче ни разказва и песни за войната, за да ни покаже, че огънят е и в димните дула, и в любовта.

На 6 януари поглеждаме с тъга назад към гения на поета, който промени правилата на поетическия синтаксис; чиято дълбочина едновременно гали и пронизва душите и чието умение да проблематизира света го превърща в предмет на изучаване. Роден в годината на Освобождението, Пейо Крачолов наследява духа на Възраждането и стремежa към бунта, както и неотменно пораства с идола Ботев, който ще бележи стремежите и търсенията на лирика от Чирпан. И не, че не е труден пътят му, но той само показва, че талантът не стои, а пробива.

Когато се ражда Пейо е много слаб, едва показва признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое дете. Той обаче оцелява и израства. Започва училище в родния си град и се отличава с качествата си на силен възпитаник с интерес към литературата.

Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893 година и се връща в Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е монета с два напълно различни и противоречащи си лика – революционният, който настъпва след завръщането му в родния град и меланхоличния, настъпил след смъртта на Гоце Делчев.

„Ден денувам - кътища потайни

нощ нощувам - пътища незнайни;

  няма тато, нито мама -

   тато да ругае,

   мама да ридае...

  Леле моя

    ти Пирин планино!

  Море черно

    цариградско вино."

(„Хайдушки песни")

През 1897 година влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и сред най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Поетът бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”,  „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета-революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македонияидори получава „Кръст за храброст”.

Междувременно в периода 1897 – 1901 година работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята символистична поезия. Незавършил образованието си, той не спира да чете,  трескаво да учи, да търси, да гори в поезията. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник.  

Пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 година излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане.

„Един и същ на битието с урагана,

аз шеметно се нося, дух из океана

на тъмнина нестресвана от сън за ден,

без нявга мигом негде да застана,

напред самотно устремен…"

(„Песента на човека")

 

През 1910 година излиза от печат антологията „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 година представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю. Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се вълнуваме от творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.

„Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка —

и в мъката любов!"

(„Стон")

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край. Двамата се венчават през 1912 година, а щастието отстъпва място на съмнението и всичко, до което се докосне поетът, е обречено на разруха.

Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти.

Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет - Пейо Яворов.

Общественото мнение сред най-висшите среди е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Почитаме паметта на Пейо Яворов със стихотворението, цитат, от което е изписано на паметника на поета в двора на къщата му в София на „Раковска" 136.

 

„Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

 

И пламва двоен пламък, дето се докосна

и в каменът аз чуя две сърца...

Навсякъде сявга раздвоя несносна

на чезнещи в пепел враждебни лица.

 

И подир мене с пепел вятъра навсъде

следите ми засипва: кой ги знай?

Аз сам не живея - горя! - и ще бъде

следата ми пепел из тъмен безкрай."

 

(„Две Души")

 

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашия коментар беше успешно пуликуван!