Достойнството в страната на сеира

13:00, 25 фев 20 / Коментари 25 2334 Даяна Дюлгерова

Унижението е най-силната психотравма. Емоция, която мозъкът не може да забрави. Най-ярките ни спомени са запечатали силни чувства, независимо дали са положителни или отрицателни. Разликата между тях е, че едните подсилват волята и активността ни, а другите ги потискат и смазват. За съжаление помним по-дълго лошите. А най-болезненият спомен, който никога не можем да забравим, е унижението.

Психолозите Марте Отен и Кай Йонас от Университета в Амстердам провели изследвания, в които мъже и жени трябвало да прочетат няколко кратки истории с различна тематика. Участниците били накарани да си представят как биха се чувствали, ако са в ролята на описаните герои. Наблюдавайки активността на мозъка, резултатите показали, че чувството на унижение водело до усилена обработка на информация и до голяма употреба на психически ресурси. Психолозите стигнали до извода, че унижението е много силна и интензивна емоция, която има дълготрайни последици.

Само преди седмица публикувахме подробен материал за случаите на нападения над медици и тревожната статистика за прояви на агресия в българските болници. Подложените на унижение лекари са стотици. За справяне с проблема се работи от години. Обществото също категорично подкрепя тази битка – осъжда потъпкването на човешкото достойнство, съчувства на потърпевшите. Но, как реагираме, когато историята не идва от телевизионния екран, а се разиграва пред очите ни?

В петък вечер в столичен автобус трима млади мъже нападат 14-годишен тийнейджър, който носи екип със символите на противников клуб. Хулиганите събличат момчето и го оставят гол до кръста. Унизителната сцена се разиграва в присъствието на десетина пътници. Никой от мъжете не се опитва да предотврати гаврата. Само две жени се престрашават да потърсят съдействие от шофьора. В отговор чуват. “Това е България!“.

Има и такава България – на преклонените глави, на скритите погледи пред бабаитлъка на поредните човеконенавистници.

Нима не сте виждали в така наречените социални мрежи „репортажи“, правени с телефон, на хора изпаднали в беда? Навярно е много по-удобно да снимаш виковете за помощ, вместо да подадеш ръка! В тази България на сеира, човешкото достойнство не струва и пукната пара.

Инцидентът в автобуса е поредният пример на публична безучастност към проява на унизително отношение, ако то пряко не ни засяга. А какво ще кажете за случаите, когато „унижените и оскърбените“ преглъщат обидата, само защото идва от някой овластен. Отговорът е в стария виц: „Твоята терца, шефе, бие моето петдесе!“.

Миналата сряда Министерският съвет е в пълния си състав, готов да заседава. Медиите с включени камери очакват министър-председателя. Премиерът влиза в залата и търси с поглед председателя на АПИ Георги Терзийски  - нахоква го по махленски пред цяла България и го изпраща на обиколка в крайстоличните села. „Във всеки център на населено място около София отиваш, и на площада като глашатаите едно време, викаш по три пъти: „Няма да има винетки.”, обикаляш и се прибираш, ясно!“.

Какво смятате, че последва? Подадена оставка или опит на „глашатая“ да защити позицията си? Нищо подобно - Терзийски хукна да изпълнява заръката, въпреки публичното унижение.

България на сеира реагира „подобаващо“.

Униженият беше осмян.

А човекът, който го унизи? Тишина…

Именно така умират идеалите - не подобаващият случай с великолепие, а в нещастие, унижение, с отметната назад глава“.

Казал го е английският писател Арнолд Бенет.  

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани