Навършват се 156 години от рождението на един от най-големите български интелектуалци - Пенчо Славейков. Обръщаме поглед назад, за да си припомним неговото славно минало.
Определят го като поет с жреческа мисия, успява да модернизира българската литература, въпреки че често бива неразбран. Син е на известния възрожденски писател и журналист, а по-късно и политик - Петко Рачов Славейков.
Пенчо Славейков е роден през 1866 година в Трявна, но гимназия завършва в Пловдив, като преди това учи в Стара Загора, Сливен, Търново и София.
В Стара Загора той става свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война.
През 1879 година семейството се мести в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо помага в разпространението им. През 1879 година семейството се мести в София, но след въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, който е сред лидерите на Либералната партия, е арестуван.
След като се местят в Пловдив Пенчо Славейков става един от водачите на ученически смут в Пловдивската реална гимназия, назрял срещу лошото преподаване на предметите. За подбудите му помагат баща му и неговият приятел Петко Каравелов.
1884 е годината, която преобръща целия му живот. Тогава Пенчо Славейков замръзва върху леда на река Марица, което води до разболяването му от паралич. Инцидентът го оставя инвалид за цял живот, въпреки че се подлага на лечение в София, Лайпциг, Берлин и Париж.
Тогава той намира спасение в книгите, а ужасът, който изживява, го превръща в по-силен човек и го усъвършенства като автор.
Няколко месеца по-късно семейството му се връща в София, където Пенчо Славейков се сприятелява с Алеко Константинов. Двамата стават сътрудници на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. Работата затвърждава критичното му отношение към тогавашната българска обществено-политическа действителност.
През 1889 година излиза дебютната му стихосбирка „Момини сълзи“. Въпреки че получава добри отзиви, той полага усилия да я изземе от пазара и унищожи, защото е недоволен от нея.
През 1892 година Пенчо Славейков заминава за Лайпциг, за да учи философия. Там се запознава със западните философски течения, които му помагат в развитието му като духовно извисен човек. Там той пише едни от най-запомнящите се стихове като „Ралица“, „Неразделни“ и „Бойко“, събрани в „Епически песни“. В Лайпциг започва да пише и епопеята „Кървава песен“, която Славейков довършва през целия си живот.
Паметник на Петко и Пенчо Славейкови на пл. „Славейков“ в София, снимка: БГНЕС
През 1898 година Пенчо Славейков се връща в България и става член на Българското книжовно дружество, днес БАН. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и започва работа в Народното библиотека в София. Помага на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на починал министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, но среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди.
По-късно Славейков става директор на Народния театър и Народната библиотека, но това не му пречи да продължава да пише. През 1906 година издава лирическата си книга „Сън за щастие“, в която акцентира върху покоя, красотата и тишината. През 1910 година се отпечатва поетическият му сборник „На острова на блажените“.
Година по-късно е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Посещава Цариград, Атина и Рим, но се връща по заповед на новия министър на просветата, който го уволнява от длъжността директор на Народната библиотека.
Славейков решава отново да напусне България и първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху „Кървава песен“ и по–специално третата й част, която е издадена след смъртта му през 1912 година.
Последната година от живота си големият писател прекарва заедно с Мара Белчева край италианското езеро Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България.
Умира на 10 юни 1912 година в италианското градче Брунате, като е погребан в местното гробище. През 1921 година костите му са пренесени в България.
Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за литература, но именно кончината му става причина така и да не бъде отличен от Кралската шведска академия на науките.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар