Ревизия на миналото. Звучи като рутинна счетоводна операция, но в България все няма кой да се захване и да тегли чертата на последните 30 години веднъж завинаги.
„Ревизия на прехода“, „ревизия на големите приватизационни сделки“, „ревизия на червените куфарчета“ – постоянно чуваме тези романтични фрази, но продължаваме да не виждаме някакви особени действия по тях, за да разберем защо аджеба имаме чувството, че през последните 30 години вървим назад, вместо към светлото бъдеще, заради което пълнехме площадите в началото на 90-те. Наивно мислейки си, че това е достатъчно, за да ни се получи демокрацията, пише Боян Тончев.
30 български години си стоят неосчетоводени. И с просто око се вижда, че за толкова време без грам ревизия, нещата доста са се забатачили.
А сега си представете само какво би се получило ако подобна социално-политическа ревизия не бъде направена през значително по-дълъг период от време. Да кажем не 30, а 530 години процеси, наслоявани в обществото, без да бъдат образно казано калкулирани и платени.
Цифрата 530 не е хвърлена случайно – това е срокът, който внезапно се сетиха да ревизират британци, американци и някои други западни нации напоследък, ако броим за преломна точка в цивилизацията ни откриването на Америка през 1492 година – точно преди 530 без 2 години.
Ревизия на последните 530 години
Често в историята на човечеството едни от най-значимите събития с мащабни последици са плод на недоразумения. Откриването на Америка само по себе си е чиста случайност, защото реално никой не е тръгвал да я търси. В опита си да намери пряк път към Индия, Колумб фактически открива нещо друго. Ако трябва да сме точни това „друго“ дори не е и Америка, а само един от Бахамските острови, но нека не издребняваме повече.
Показателен за този низ от географско-исторически „грешки“ е фактът, че цялото човечество и до ден днешен продължава да нарича погрешно коренното население на откритите тогава нови континенти „индианци“ (или иначе казано „индийци“). Дори самото название оттогава не е ревизирано – типичната каша, каквато хората си умират да забъркват, а после не им се занимава да оправят.
Великите географски открития от друг ъгъл
Някак по инерция досега сме разглеждали този славен авантюристичен период от историята като нещо романтично и почти изцяло положително. В учебниците Христофор Колумб е представен като носител на новото, на прогреса, на глобализацията, на разширяването на светогледа на човечеството, което дотогава е имало достъп до по-малко от половината земно кълбо. И това донякъде е така, но по-скоро като неволно следствие от случилото се, в никакъв случай не е било търсен ефект, а личността на самия мореплавател не може изцяло да се определя единствено спрямо тези процеси.
Истината е, че генуезецът и неговият екипаж не са давали пет пари за географски открития, глобализация на света, откриване на нови философски хоризонти или каквито и да било възвишени идеали, каквито после историците-романтици са им вменили. Откриването на Новия свят е една щастлива грешка в чисто икономическата надпревара между силните на деня през 15 век Испания и Португалия. А екипажът на Колумб – наемници, които за пари са били готови буквално на всичко, включително да потъпчат всякакъв морал и хуманност, за да се облагодетелстват лично. През ъгъла на последните събития, случващи се в Западните общества, това е напълно достатъчно, за да се окажеш без паметник, който да прославя личността ти, както в случая с Колумб. И колкото и да ни се струва пресилено и вандалско, бутането на множество паметници във Великобритания и САЩ е най-малкото, което може да направи едно общество, осъзнало, че през последните 530 години от историята му има доста неща, с които съвременния човек няма как да се гордее. И тук далеч не говорим само за волното и неволно изтребление на индианците – набедените жители на неоткритата Източна Индия.
Бутането на паметници – вандалски акт или закъсняла справедливост
Робството в Америка без съмнение е един от най-грозните и шокиращи епизоди в световната човешката история. Става дума за стотици хиляди човешки съдби, буквално премазани от бруталността на времето, в което са имали нещастието да живеят, поради една-единствена причина – цвета на кожата им. Геноцид, който по жестокост и мащаби не се различава съществено от нацисткото безумие, извършено спрямо евреите. Подобно на евреите, извозвани с вагони към концлагерите, африканците са били товарени на кораби и доставяни на господарите им, пред които са били с по-нисък статут и от добитъка. Без никаква надежда за измъкване или промяна на ситуацията поколения наред.
Такава е била епохата, ще каже някой. Това е история, към нея не може да се подхожда емоционално. Но това е едно научно клише, което с развитието на обществените нагласи определено се променя. Гледната точка към събитията от миналото също търпи промяна с времето и историята отдавна вече не е просто низ от сухи събития, а съвсем резонно започва да съдържа актуален гняв към несправедливостите, без значение, че са извършени в миналото.
Последните събития с протестите и събарянето на паметници в САЩ и Великобритания доказват точно това – към историята може да се подхожда емоционално и сериозно да се ревизира отношението към фигурите в нея. Защото ако за тогавашната епоха е било нормално да търгуваш с хора като с предмети, за сегашната поне не е нормално след това да имаш паметник.
Паметниците са за героите, не за хората, които са се отнасяли към други хора като към вещи и са ставали неимоверно богати, отвличайки човешки същества от родните им места, откъсвайки ги насилствено от семействата им и продавайки ги отвъд океана, за да работят, без да получават надница и без да имат елементарни права, докато умрат. Паметниците не са и за генералите, които са се сражавали, за да запазят робското статукво на чернокожите в САЩ, като заради каузата си са убивали свои сънародници, осъзнали, че това, което се случва е недопустимо.
В този смисъл бутането на паметници на хора, търгували с роби и на генерали от армията на Конфедерацията в САЩ, е един вид закъсняла справедливост, защото погледнато от днешната реалност, тези момументи изобщо не е трябвало да бъдат издигани. Иначе, ако разглеждаме хладно и без емоция историята – то какво пречи да се сложи и паметник на Хитлер в центъра на Берлин? Нали и той е неотменна част от сухата фактологична история на човечеството и нацията? Това обаче не би хрумнало на никого, който е с всичкия си.
Защо не бутаме паметници в България
И след като се опитахме да разберем защо бутат паметници на Запад, логично изскача въпросът – защо не го правим в България? Защо нито един паметник от период, които уж вече сме осъзнали като не особено справедлив към хората, не е съборен от побесняла тълпа? С триста зора взривихме един мавзолей, само защото беше прекалено грозен и заемаше твърде много място в сърцето на столицата. И спряхме дотам.
Отговорът на този въпрос ни връща към темата за ревизията, който засегнахме в началото. Всъщност ревизията, която имаме да извършим е по-дълга от 30 години. Не само преходът е оставен, без да се тегли чертата. Така и не сме осчетоводили и периода преди това, именно защото определени фактори продължават да ни втълпяват, че историята е сух низ от събития, към които не бива да се подхожда емоционално. А това не е вярно.
Всъщност историята е низ от човешки съдби – тези на нашите майки и бащи, баби и прабаби, деди и прадеди. На нашите семейства. И имаме пълното право да се отнасяме лично и с емоция към нея. И не е чак толкова страшно, ако бутнем някой и друг паметник на хора, които са се подигравали с тях или са потъпквали правата им.
Добави коментар