Светът, който напоследък обитаваме, изглежда напълно полудял. На всичкото отгоре онези, които го управляват, в голямата си част са с поведение на малки деца или на възрастни със сериозни психологически проблеми, в най-добрия случай – на обикновени глупаци. Икономическата система като че ли се контролира от алчни безчовечни индивиди, които искат всичко само за себе си и тесен кръг от хора около тях, а за капак ни удари и пандемия. Какво по дяволите става? Защо всичко напоследък изглежда като сцена от антиутопичен филм?
Що е то антиутопия и има ли почва у нас?
Дефиницията на термина антиутопия (или дистопия) е общество, поставено в условията на дехуманизиран, нежелан свят, доведен до кошмарни крайности. Понятието е съставено от гръцките думи „дис“ - лош, непоносим и „топос“ - място. Антиутопичните сюжети в литературата и киното представят тоталитарни или автократични режими, свръхтехнологични общества, екологични катастрофи и други трудно понасяни от обикновените жители на съответния „топос“ социално-политически явления. Да ви звучи познато?
В България сме на ръба на антиутопичната действителност, откакто се помним. Управляващите по тия територии открай време са като някаква богоизбрана каста, която живее в охолство и безнаказаност и подрежда нещата така, че цялостният механизъм на държавата да работи най-вече за тяхна облага.
След като през 1989-а година малко изненадващо се разделихме с комунистическата дистопия, се оказахме твърде боси и неподготвени като общество за демокрацията, а властимащите ни умело успяха да се ориентират как вместо да ни преведат през дебрите на прехода, просто да подменят една антиутопична реалност с друга. Така комунизмът беше сменен от различен тип „непоносим топос“ – условно ще го наречем „задкулисен олигархизъм“.
Напоследък добре се вижда до каква степен е ескалирала тази непоносимост, избила в масови протести и гражданско неподчинение. Впрочем поредните такива за последните 30 години от най-новата ни антиутопична история, като за зла участ досегашните, така и не доведоха до някаква особена промяна в дистопичната ни действителност, или поне до оформянето на малко по-осъзнато гражданско общество – най-силното оръжие срещу изпадането в антиутопизъм.
Снимка: independent.co.uk
Може ли да стане по-зле?
Определено има накъде. Успехът на протестите сам по себе си не е окончателна победа срещу антиутопията, в която живеем. Ако не се стигне до някакъв нежелан от никого репресивен модел на развитие на ситуацията (все пак се надяваме, че по-неподатливата към дистопии Европа не би трябвало да го позволи), формирането на новата политическа конфигурация след изборите е решаващата следваща крачка в тази битка. Ако тя отново доведе до обслужването на същия „задкулисен олигархизъм“, към който непоносимостта ни е достигнала краен предел, то това дори повече ще подсили антиутопичната токсичност на тази територия. Или иначе казано ще отвори още място („топос“), в което да се събере допълнително количество възможност за понасяне на непоносимото.
Уви, поне няколко от ключовите за формиране на управляваща коалиция конфигурации в следващия парламент (според социологическите проучвания) явно или скрито водят точно към подобен развой, в който задкулисният олигархизъм ще продължи да бъде подхранван. Затова при предстоящите избори е от изключителна важност максимален брой хора да разпознаят сред политическите субекти истинските носители на промяна и разбиване на досегашния модел, а не да се припознаят в подставени лица, които само се представят за такива, но всъщност са продължители на специфичния антиутопичен модел за живот в тази държава.
В този смисъл изборите, които идват – били те предсрочни или редовни, са може би най-важните в цялата следкомунистическа история на България. Нищо чудно точно те да определят дали завинаги ще останем в лапите на дистопичното си съществувание или ще имаме шанса да се измъкнем от него, най-после създавайки наченките на истинско гражданско общество. Само то би могло да бъде гарант срещу бъдеща антиутопия.
Какво е положението с антиутопиите в останалия свят?
Не е много по-розово. Ние далеч не сме някакво изключение в това да не можем да си подредим правилно пъзела на нормалното обществено позициониране (на националния ни „топос“), така че то да бъде ако не добро, то поне поносимо (а не чак до степен да е „дис“).
Снимка: pinterest.co.uk
Може би като изключим най-развитите в социално и икономическо отношение западноевропейски държави (в най-голяма степен Скандинавските страни) в момента в света антиутопичният държавен модел процъфтява в най-различни вариации. Дали ще се поддържа от лидер, който трудно убеждава околните, че е с всичкия си, от някой несменяем вожд, издигнат до свещен ранг и изкоренил всякаква опозиция, или е пуснал пипалата си под формата на ретрограден косерватизъм и лъжлив популизъм, степента на поносимо позициониране на човека в съответното му общество на много места клони към отрицателни стойности.
За капак пандемията и малко позабравените покрай нея екологични проблеми допълнително засилват дистопичното ни светоусещане напоследък, а все по-неконтролируемия виртуален свят на социалните мрежи, в които трудно се различава лъжата от истината, окончателно завършват апокалиптичната картинка.
Нещо като позитивен финал
И все пак, ако това може да ни успокои – едва ли е имало период в човешката история (може би с много малки изключения), в който хората да са се чувствали съвсем на място и напълно доволни от уредбата на света около себе си. По-силно или по-умерено, усещането, че живеем в антиутопия ни съпътства от деня, в който сме се изправили на крака и сме изчаткали два кремъка един в друг, за да запалим огън.
Така че дишайте спокойно – дистопия е просто другото име на човечеството, което все не може да намери най-поносимото си място.
Но пък това не е оправдание да спре да го търси...
Добави коментар