Днес ще ви запознаем с Филип Захариев. Освен шеф готвач, Филип е страстен пътешественик, посетил над 70 страни, автор на две книги ("Да осъзнаеш колко си малък" и "Където корабите умират") и запален фотограф.
Той е работил в най-северната точка на Норвегия – градчето Лонгирбюен с население от 2500 жители. Там се намира Gruvelageret, отличен с титлата ресторант на годината в Норвегия (2017) на Luxury Travel Guide, на който Филип е главен готвач от няколко години.
Ако искате да се запознаете с Филип лично, можете да направите така на тазгодишното издание на Тук-Там Кошер, вдъхновяващо събитие за професионални възможности, където Филип ще говори на тема: “Щастието на края на света - за приключенията, храната и една полярна мечка.”
Михаела Чурусинова от Тук-Там подготви няколко въпроса за Филип, за да го опознаете и вие.
Как реши да отидеш на толкова отдалечен остров и какво е чувството да живееш там?
Реших го лесно. Първо като видях къде се намира острова ми стана ясно, че няма как да не ми хареса там, защото е толкова далеч от останалия свят, а след това, още преди да кацна се влюбих в мястото отгоре, от самолета.
Като излязох от входа на летището и видях за какво става въпрос, вече знаех че ще заобичам това място. Усещането там е наистина като да си на друга планета.
Кой е най-ценният опит, житейски и професионален, който получи по време на пътешествията си в чужбина?
Всяко ново място може да те научи нещо или да те промени по някакъв начин. Много зависи също къде си ходил. Не знам уместно ли е да използвам израза “дупе знае 2 и 200”, но наистина е така. Още в началото, когато напуснах България, като се прибирах вкъщи някъде от Европа, преживявах някакъв ужасен културен шок в първите дни. Бях келеш на 22 години и все сравнявах “нормалните” страни с нашата. Тук всичко ме дразнеше, но въпреки това си се прибирах често. И никога не ми се тръгваше като стане време да се връщам обратно.
С годините, хем аз пораснах, хем пообиколих доста места по света и осъзнах, че всъщност в България имаме доста повече отколкото си мислим. И доста повече отколкото заслужаваме като общество може би... Но това е прекалено дълга тема, пък и доста чувствителна за много хора.
Професионално, опитът който получих в чужбина, смятам че е безценен.
Допринася ли писането, за това да осмислиш преживяното си от пътешествията си?
Определено писането помага да осмисля преживяното. Аз не пиша докато пътувам. Не си водя записки, не мисля изобщо за писане. Само снимам. Гледам да си изживея момента на момента. И обикновено в книгите си пиша за места и случки, случили се преди поне няколко месеца. Да ми отлежат впечатленията така да се каже.
След това ги разказвам единствено по памет. Спомням си всяка моя стъпка, от всяко мое пътуване. А това с продуктивното интегрираме не го разбрах.
Вдъхновяваш ли се от спомените ти за Видин и България, за да създаваш нови рецепти? Как?
Специално за създаването на ястия, не се вдъхновявам особено от Видин, защото да си призная честно, няма нещо, което да ми изпъква ярко като кулинарен спомен, което наистина си заслужава да интегрирам в храната си.
Имам си любими български неща, които съм вкарвал под една или друга форма в някое ястие от менютата си, но не си спомням точно къде в България съм го ял. Примерно кьопоолу, тутманик, боб, яйца по панагюрски... С различна визия и малко повече въображение, всичко може да се интегрира в съвременната кулинария.
В света на fine dining-а, изключително важно е храната да е приготвена с възможно най-местни продукти, за това винаги се опитвам да смеся някакъв български вкус, с нещо местно. Това придава на храната личен почерк, което е доста важен критерии за инспекторите на Мишелин например. Представете си един хубав гъст бобец, с пушено сърце от северен елен и гъби от Свалбард. Хората направо се побъркваха.
Какво би посъветвал другите хора да направят, за да се осмелят да бъдат себе си, да създават и работят, това което обичат?
Ами какво..? Това не е нещо, което правиш след като някой те е посъветвал. Живота е малко по-сложен от това. И всичко е въорос на мироглед, на амбиция, на желание. И най-вече си зависи от човека. Човек с мечти и идеи, не би позволил на себе си да си остане само с мечтите и идеите, той ще направо всичко възможно за да ги реализира.
Поне така си мисля аз, изхождайки от опита и взаимоотношението си с много различни хора. Тези обаче, които се колебаят и изпитват страх да осъществят идеите си, тях не ги разбирам. Това е като да си влюбен в някой и никога да не му кажеш! Истинския живот започва там, където свършва зоната ти на комфорт.
Каква според теб е разликата между това да бъдеш главен готвач в родния си град и на отдалечен остров на другия край на света?
Разликата е поне от земята до небето. Възприятията на хората във Видин и тези в Свалбард са толкова различни, че все едно са от друг вид направо. Да речем, че ако бях главен готвач във Видин, щях да се чувствам като педагог в детска градина. Тук е адски трудно да мотивираш хората и да ги убедиш, че ако вкарат повече желание, усилие и страст в работата си, го правят за себе си, не за шефа. И че в един даден момент, ще берат плодовете на този труд.
На север, изобщо не е нужно да убеждаваш никого. Те го знаят и си личи по всичко. Тук също си личи за съжаление. Това просто трябва да се промени!
Смяташ ли, че един “жител на света” ще се чувства комфортно в родната си страна, след като се завърне и какви биха били условията това да се случи?
Именно един “жител на света” ще се чувства най-комфортно в родната си среда! Той вече гледа на света по различен начин и знае какво трябва да направи у дома, за да е щастлив и да не позволи на негативизма да го смачка.
Условията той ще си ги създаде сам. У дома и стените помагат. Щом си съумял да успееш в чужбина, значи можеш да го направиш и тук. Тук ще срещнеш хора, които ще направят жалки опити да ти подрежат крилете, и хора, които ще ти ги бронират.
Добави коментар