Дзен и изкуството политиците да казват на черното бяло

10:00, 05 окт 20 25 2215 Шрифт:
Боян  Тончев Автор: Боян Тончев

Всички знаем, че политиците не обичат много да говорят истината. Особено когато са в управлението на държавата. Нещата винаги се изкарват по-хубави, отколкото са, по-цветни и приятни за окото, по-далновидни и щадящи народа. И в това няма нищо чак толкова необичайно – от векове насам и по цял свят е така.

Преди избори се дават обещания, след избори – оправдания. Когато си в опозиция казваш едно, като си на власт – съвсем друго. Никога никой за нищо не е пряко виновен, вечно има организирани „заговори“ срещу хванатите в издънка и все някой се опитва да дестабилизира положението в държавата, за да не могат горките политици да си вършат както трябва работата. А те толкова много искат!

Всичко това отблъсква обикновения човек от политиката, но си е част от тази хилядолетна игра. Повечето хора са свикнали да отсяват преувеличенията, да занижават малко или много очакванията си и да се надяват, че поредните избраници ще посвършат нещо и за тях, покрай неизбежната лапаница, която устройват за себе си и за близките си кръгове.

Един вид послъгването в политиката е като невинните и дори често необходими лъжи, които родителите казват на децата си, докато все още не са достатъчно пораснали да понесат грубата истина. Като номерата на фокусниците, които знаем, че са измама, но ръкопляскаме възторжено, след като сме си платили да отидем да ги видим. А на много от зрителите дори им харесват.

Или поне така беше доскоро.

През последните години обаче лъжата в политиката придоби застрашителни размери. А кутията на Пандора окончателно беше отворена с началото на ерата Тръмп, започнала малко преди избирането на бизнесмена със съмнителна репутация на най-влиятелния политически пост на планетата.

Оттогава насам неистините, изговорени от американския президент са безкрайни, безпардонни и повсеместни. Тръмп без никакво притеснение нарича черното бяло и поддържа тази теза, докато му върши работа. След това със същата лекота е в състояние да се отметне от нея и да каже обратното.

Какво е общото между българската политика и квантовата физика?

Най-лошото от всичко е, че всичко това минава напълно безнаказано. Вместо рейтингите да падат катастрофално след всяко следващо фалшиво твърдение, хората започват да свикват и да ги приемат като нещо нормално. Плеяда от медии разпространяват лъжите и ги превръщат в истини. В същото време такива, които отразяват фактите коректно, биват обвинявани, че разпространяват клевети. Обикновеният човек се обърква кое е истина и кое – лъжа.

В крайна сметка множество държавници са запленени от този стил на измъкване от всякаква отговорност към действителността и започват един след друг да подражават на президента на доскорошната най-авторитетна страна в света.

От другата страна на монетата е Русия. Държава, която буквално прави каквото си иска, без никакви притеснения, че ще бъде обвинена в лъжа. „Вие нахлухте в Украйна! – Не, не сме нахлували!“ „Вие отровихте Скрипал! – Не, не сме били ние!“ „Вие отровихте Навални! – Напротив, той сам се отрови!“ И тази тактика донякъде действа. Макар международната общност да налага санкции, милиони хора по света вярват на Москва и на черно-бялата ѝ пропаганда. Че на кого да вярват – на Америка, начело с Тръмп, ли?

И така – лъжата става официална държавна политика по света. В не една и две страни. А наскоро навлезе и България.

Черно и бяло по български

Изминалата седмица беше типичен пример за това как политиците у нас охотно се възползват от новата тенденция на лъжливия държавнически дискурс. В ерата на пост-истината да наречеш черното бяло очевидно не е толкова страшно и не води до кой знае какви последствия за тях. За такова нещо отдавна вече никой не подава оставки, както се случваше само допреди десетина години. Рицари в политиката вече няма, дуели за запазване на честта не се правят, а да се отметнеш от думите си дори не скандализира кой знае колко околните. И се забравя не за три дни, а на същия ден до обяд.

Докладът на ЕК: Широко затворени очи

Това е причината един доста критичен доклад от Европа към страната ни спокойно да бъде наречен от властта „позитивен“. А премиерът да възприеме (или поне да предаде) думите на председателя на най-голямата партия в Европарламента Туск като подкрепа за действията на кабинета в обстановка на все по-задълбочаващи се протести в страната. В същото време социалният министър и пръв Матросов на управленската амбразура Сачева да дава без притеснение съмнителни данни в интервю за авторитетна чужда медия, а председателят на парламента сърдито да обяви, че има два стила на говорене – един за партийни срещи и един за официални събития. Или иначе казано – черен и бял.

Един вид – всеки наш политик може да говори и да твърди каквото му скимне. Така де, нали сега това е прието!

Идват избори. Както в САЩ, така и у нас. Всички видяхме какво представляваше първият дебат между Байдън и Тръмп. Черното и бялото се сляха в едно отчайващо кално сиво.

А представете си какво ни чака тепърва у нас. По всичко личи, че се задава най-калната предизборна кампания, която някога сме имали. И определено трябва да сме много дзен, за да понесем всички лъжи, които предстои да чуем.

За да запазим някак копнежа си по истината.

 

 

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама