Поглед назад: Мълчаливецът на българската литература

На 15 октомври през 1937 г. умира Йордан Йовков - един от най-обичаните български писатели и класици на родната литература. Останал е в историята като мъдрия мълчаливец.

Роден е на 9 ноември през 1880 г. в Жеравна, където прекарва детските и юношеските си години. По-късно завършва гимназия в София, а учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. 

След дипломирането си се премества да живее в Добруджа заедно със своето семейство. През 1902 г. се записва в школата за запасни офицери в Княжево. По време на своето обучение публикува първата си творба във в. „Съзнание“ – стихотворението „Под тежкия кръст“.

В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му и той се връща в Долен извор. До 1912 г., когато е мобилизиран да се включи в армията, е преподавател в различни села. 

Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41 пехотен полк. През юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

През 1915 г., е отново мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков.

Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 – 1927 г. е редовен сътрудник по печата, но тъй като постоянно е понижаван в длъжност, в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в града. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това – апандисит. На 15 октомври 1937 г. Йордан Йовков умира, а погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност.

Йовков започва творческата си кариера като поет, но постига големия успех със своите разкази.  Открояват се произведения като „Те победиха”, „Безотечественици”, „Балкан” и „Земляци”. През 1920 г. той отново подхваща тази тематика с новелата „Последна радост” и разказите „На стража” и „Другар”. Тогава застъпва и темата за селяшкото битие. Именно тогава написва творбите, с които е припознаван днес – произведения като „Албена”, „Песента на колелетата”, „Шибил”, „По жицата” и др.

***