Забелязвате ли, че общественият дискурс около пандемията в крайна сметка се върти основно около статистиката? Прехвърляме си едни цифри напред-назад, плашим се с тях или пък се успокояваме, спрямо бройките затягаме мерки или ги отхлабваме.
Иначе реални хора ежедневно се разболяват, правят тестове, постъпват в болници, влизат в интензивни отделения, излекуват се, а някои за съжаление умират. Всъщност това са човешки съдби – истински хора вдигат температура, кашлят, притесняват се какво ще им се случи. Роднините им са със свити сърца и нощем не могат да спят, стискат палци всичко да мине по-леко, с треперещи сърца очакват всяко телефонно обаждане от болните си близки. Без значение вярват ли, че новата болест е адски сериозна или смятат, че е просто един обикновен грип.
Съдбите обаче ги няма в ежедневните новини за броя на новозаразените, хоспитализираните, изписаните и починалите. В момента болестта е цифра. А всички действия срещу нея са насочени към намаляване на бройката. Самите болни хора обаче остават някъде встрани.
Кой е виновен за калпавото справяне с пандемията по света и у нас?
Май единствените, на които се обръща някакво внимание в качеството им на боледуващи са заразилите се лекари. И слава богу! Но и при тях въпросът не е болната личност, която има семейство, роднини, приятели. Не се говори как тези хора не смеят да целунат децата си вечер за лека нощ, понеже не знаят дали днес на работа не са се заразили. И с месеци не са виждали възрастните си родители, защото не могат да поемат риска да им предадат коварния вирус, който може да се крие в тях, без да личи. Обществото се притеснява за лекарите и им съчувства, доколкото си дава сметка, че в ситуация на пандемия без тях е загубено – и толкоз. На заразилите се с Covid-19 доктори също се гледа по-скоро през аршина на статистически проблем – ще има ли достатъчен брой медицински персонал, който да работи в препълнените болници, ако твърде много от тях се заразят. Отново въпрос, опиращ до проценти, числа и статистика. Не до човеци.
Ами учителите? Тях някой пита ли ги с какви мисли всяка сутрин тръгват към работното си място? „Въоръжени“ с маски и шлемове, с които приличат на персонажи от фантастичен филм за края на света, и най-вероятно с това стават обект на подигравка за по-буйните ученици. А едно административно лице – книжен плъх, наречен министър, следи бройката на заразените в системата и еднолично преценява до какъв момент все още е твърде ниска, за да разпореди всички да си останат в къщи и да спрат да разпръскват болестта.
Снимка: Pixabay
Ето, отново се чака някаква цифра. Все едно един заболял повече или по-малко внезапно променя ситуацията като достига нужния процент, в който вече се налага затваряне. А този сух процент всъщност са болни деца или учители – живи хора, реални съдби, обвързани с още множество други, тези на техните близки.
Маските – начини на (зло)употреба
А какво да кажем за PCR тестовете? Поредната бройка, която всяка сутрин следим – колко са направени и каква част от тях са положителни. Като ги погледнеш откъм човешката страна на нещата обаче се открива един цял свят – скъп, студен и навъсен. Защото всяка отделна цифра в броя на тестовете за деня е един човек, станал притеснен сутрин, може би скрил от децата си къде отива, за да не ги тревожи и стресира. За някои хора сто лева не са проблем, но за много други са били обвързани с пресмятане със свито сърце откъде да бъдат отделени или пък взети назаем. С чудене какво ще стане, ако се наложи и на останалите трима члена в семейството да се направи също скъпоценния тест. Защото как се дават в днешно време 400 лева от едно четиричленно семейство ей така, за една сутрин? Без да купуват реално нещо полезно с тях, което впоследствие ще им върши работа? Защо никой от статистиците, говорещи по брифинги и сутрешни телевизионни предавания не споменава това?
И след това – същата тази бройка, отбелязана в статистиката, отива в студа на едночасовата опашка, пълна с още много други такива съдби, всяка за себе си и всичките – събрани там на едно място. Да си кашлят един на друг на главите, кой сложил маска, кой не, с извадени навън носове, всеки с разбиранията си, всеки със суеверията си, че може даже и малко да се поскарат, свъсени и притеснени от това ще влязат ли в статистиката и те, ще се превърнат ли в бройка.
Разбира се, има още безброй много други човешки аспекти в протичането на здравната криза, както има безброй много въвлечени в нея съдби. Защото пандемията не означава само следене на броя на заразените и умрелите. Независимо дали вярваме в коронавируса или не, а както и дали сме болни от него или не ни е застигнал, здравната криза е обхванала всяка частица от нашето ежедневие. От събуждането ни сутрин, до евентуалното заспиване вечер (за който не страда от тревожно безсъние), Covid-19 е ярък печат, сложен върху всяко наше действие и намерение, искаме или не. И единственият начин да минем по-леко през всичко това е да вкараме в него и някаква доза човечност. Да не мислим за болните само като бройка, да пазим здравите, да съчувстваме и съдействаме на онези, изправени на първа линия без да са ги попитали искат или не искат, готови ли са за такова геройство или не им стигат силите. Да бъдем хора!
Това няма да промени болестта. Но ще промени нагласата ни, която ще ни помогне да я преодолеем.
Добави коментар