Омразата, която можещите хора, за които Андрей Арнаудов говори, могат да приковат към себе си и семействата си, влизайки в политиката, е важна част от уравнението. Но омагьосаният кръг, който води до ниското ниво в политиката, е много по-дълбок и съдържа в себе си както персоналните рискове, така и дефицитите на системата, които отблъскват можещите от политиката.
Вероятно немалък брой успели в професиите си българи имат политически амбиции и биха били склонни да преглътнат евентуалния придружаващ хейт. Биха се занимавали с политика, ако искат да оставят своя отпечатък в обществото или в името на лични интереси и облаги. Но очевидно има фактори в системата и в средата, които държат настрана тези хора. Следователно има причини, които трябва да посочим.
Летвата е твърде ниско
Средата в българската политика е неблагоприятна, а самото ниво е твърде ниско. В България няма същински политически дебат - той е осакатен, а разговорът отдавна не е за леви или десни идеи, идеологии, устойчиво развитие и други.
До известна степен поне е обнадеждаващо, че през последните години се наблюдава тенденция на засилващ се дебат между линиите на консерватизма и либерализма. Въпреки това, все още не е достатъчен, за да създаде истинска идейна битка, и не е пълен откъм съдържание, поради което често се изчерпва със спора за или против зелената енергия, „джендър“ тенденциите, патриотизма, религията и т.н.
„Дебатът“ в българската политика се върти предимно около лични нападки, компроматни войни и обвинения в корупция, злоупотреба с власт и прочее. Без идеологически и идеен дебат, политиката губи своята стойност, но дори това не е основния проблем. Основният проблем се крие в експертния потенциал на политиците и по-точно неговата липса. Цялостното ниво на кадрите е плашещо ниско.
Към това можем да допълним, че изключително важни и представителни постове, а и не само, продължават да бъдат заемани от некомпетентни, недостатъчно образовани и лица с неподходящо публично поведение. Накратко, посредствеността е превзела сцената, което неизменно допълнително отблъсква можещите. За да постигнат своите политически цели, трябва да станат част от тази среда, а това неизменно оказва влияние върху личността.
Макар и конспиративно, можем да обвиним настоящата политическата класа, че умишлено поддържа средата такава, тъй като има изгода и интерес от това. Ниското ѝ ниво ефективно отблъсква хората с капацитет и оставя място именно за посредствени личности. Така погледнато, дори партиите в своята цялост нямат същински интерес от успелите и можещи българи, защото биха могли да засенчат партийците, апаратчиците и бюрократите, които коват дългогодишна партийна кариера и дълго чакат своите 5 минути слава в голямата политика.
Не подценявайте системата
За да бъде променена системата се изискват изключителна воля, нерви и дори смелост. За да успее човек в политиката, трябва да влезе във въпросната система, която изкривява, корумпира и понякога проваля. За да стигнат можещите до позициите, от които биха могли да доведат до полезна обществена промяна, трябва да бъдат част от системата, да играят по нейните правила, за да успеят. В противен случай, системата може просто да ги „изхвърли“.
Освен това, не е тайна, че цялостно системата в България не работи както подобава. Функциите ѝ понякога са толкова контрапродуктивни, че човек се чуди дали идейният ѝ генезис не цели точно неправилно ѝ функциониране. За можещите хора с потенциал в политиката това е не по-малък проблем, тъй като ги демотивира от самия старт. Те рискуват прекалено много, ако заложат името и кариерата си, а същевременно има голяма вероятност да не допринесат позитивно заради ерозиралата система.
В допълнение, политическата кариера често минава през традиционните партии. А като цяло „политика“ в България (и не само) е мръсна дума за масовото обществено съзнание и докато продължава да бъде такава ще държи настрана тези, от които наистина имаме нужда в политиката.
Има надежда
Истината е, че ходът на човешката история многократно е бил променян именно от личностите, а не от системата или средата. Силните личности, озовали се на правилното място, неведнъж са изтегляли цели общества и държави от привидно невъзможни за преодоляване кризи. Много хора мислят, че вече не е възможно тези силни личности да си проправят път към политиката, но това не е съвсем вярно.
От една страна партиите се нуждаят от добри имиджови играчи, тъй като доверието у тях е плашещо ниско и продължава да пада, а от друга, системата позволява рязката поява на деполитизирани личности на сцената.
С други думи е напълно възможно човек със същински „размах“ да се озове на ръководен пост в политиката, без да трябва да рискува да премине през системата. Съвременните тенденции на персонализиране на политиката, както и популизмът, който трайно се е настанил в България, са допълнителни предпоставки. Този вариант обаче съдържа и значителни рискове и съмнения относно компетентността на евентуалния „месия“ и разбиранията му върху държавническото дело.
Доналд Тръмп се явява и положителния и негативния пример. Възходът му заобиколя изцяло традиционната политическа кариера, но извън безспорно позитивните му завещания, президентството му служи и като пример за некомпетентно управление и липса на разбиране за държавническото.
От България, примерът на Сакскобурготски е красноречив за потенциала на тази опция, макар и в доста различен от настоящия социален контекст. ГЕРБ в ролята си на лидерски проект на Бойко Борисов също до известна степен се вписва в тази категория.
Уви, и двата опита не са донесли бленуваната промяна, но това далеч не означава, че са изчерпали потенциала на лидерските проекти, тъй като тоталитарното ни минало, а и не само, са оставили в българската народопсихология идеята, че силното лидерство може да бъде политическото решение на проблемите на държавата.
Имаме спешна нужда от Личности в политиката
Със своята политическа пасивност можещите подпомагат омагьосания кръг и оставят средата на посредствените да се възпроизвежда. А именно от можещите се нуждае обществото и държавата. Точно тяхната енергия и визия могат да донесат позитивна промяна, и да започнат постепенно да покачват нивото на политическата среда, а чрез това в дългосрочна перспектива да променят системата. Но за да се случи първо трябва да бъде даден пример.
За цялостната картина, описана в текста вината е предимно, но не изцяло в политиците. Тя е и в обществото, в неговите възприятия, предразсъдъци, подход към успелите хора и абдикация от колективното преследване на цели.
Макар търсейки вина да навлизаме в дебата за яйцето и кокошката, трябва да отбележим, че с оглед на 30-годишния преход, ниското доверие и скептицизмът към политиката в България са абсолютно закономерен резултат.
Добави коментар