Телевизията ми дава публичност вече 20 години, но в забързаното ѝ темпо някак си често няма място за общественозначимите въпроси, които наистина ме вълнуват. Затова в рубриката „Непоискано мнение с Андрей Арнаудов“ ще обръщам специално внимание на теми, които в студиата и в интервютата едва ли ще ме попитат, а ми се струва, че има какво да кажа. Така или иначе в социалните мрежи това вече е масова практика... нека и аз стана част от нея.
Преди да започна днешния текст, искам да направя едно уточнение. Гласувал съм на всички избори откакто имам право на глас, вече 23 години, и ще го направя и на парламентарните избори на 4-ти април. Считам това за право и задължение на всеки един от нас, най-малкото защото така получаваме чувството, че нещо зависи от нас в държавата.
Въпреки това, през последните няколко години у мен се засилва едно чувство, което за кратко си беше отишло. Чувството, че и нашето поколение ще остане в очакване животът му да бъде оправен, така както чакаха родители ни, за много от които, за съжаление, вече е късно. Преди 10-15 години имаше период, в който хората бяха станали умерено аполитични, което тълкувах като форма на оздравяване на обществото. В последно време обаче, политиката отново е превзела масово ежедневието на хората и то с такава агресия, все едно сме в 90-те.
Наясно съм, че управлението е важно за всекидневния живот на всеки от нас, но още по-сигурен съм, че то е по-скоро добавена стойност, а не основата на това щастливи ли сме, как живеем и чувстваме ли се реализирани в този свят. Самият факт, че в класациите на щастливите нации винаги сме на едно от последните места, показва, че нещо в това отношение не е наред. Може ли обаче политиците да го коригират?
Преди време един приятел ми разказваше за сингапурския министър-председател Ли Куан Ю, който за 30 години е успял да превърне Сингапур от блато в една от най-проспериращите и модерни държави в света. Трябва да направим уточнението, че макар да е учил на Запад в едни от най-престижните университети, той е бил авторитарен лидер. Същият този приятел разви теорията, че такива политици-визионери се раждат много, много рядко и затова спасението на давещите обикновено е в самите давещи се.
Преди няколко седмици ви споменах, че в работата си за „Bulgaria wants you“ срещнах десетки невероятни предприемачи с визия за бъдещето, имената на много от които даже не са масово популярни в България, и че нито един от тях понастоящем не е кандидат-депутат. Това е проблем на цялата съвременна световна политика, тъй като големите концептуалисти за бъдещето са предприемачи, писатели, режисьори, но не и политици. Тогава защо товарим с високи очаквания хора, които в своето мнозинство са посредствени и то според масовото обществено мнение?!
В развитите западни демокрации, въпреки много чувствителните граждански общества, е възпитана преди всичко либералната идея, че собствените качества на всеки определят успеха и благосъстоянието на живота му. При нас дали заради 500 години турско робство или заради 50 години комунизъм, всеки личен или групов неуспех се оправдава с държавата. Факт е, че в България се живее доста трудно. Тези, които някак си успяват по честен път, живеят в огромен стрес, а останалите, които за съжаление, все още са мнозинство, буквално съществуват на ръба.
Ако някой ме попита дали се чувствам щастлив и успял, по-скоро ще отговоря с не. И не знам дали това ме прави повече амбициозен, или повече типичен черноглед българин. Но тъй като вече съм на 41 години, заради себе си и моите близки, не искам да живея с очакването и надеждата, че ще има колело, ама друг път. Защото пак ще кажа, че поколението на нашите родители прекара 30 години в това очакване.
Затова всекидневно се опитвам да виждам не само нередностите, а и нещата, с които България става по-добра. Често ни обвиняват, че в платформата „Bulgaria wants you“, представяме живота у нас малко по-розов отколкото е, но замисляли ли сте се дали реалността в Турция е като в техните романтични сериали и дали момичетата на плажа в Калифорния изглеждат като в сериала „Спасители на плажа“?
Де Гол има една прословута фраза, че не е лесно да се управлява нация, която има 246 вида сирене. А аз бих попитал как се управлява нация, в която 7 млн. граждани имат 7 млн. мнения. Проблемът е, че не сме нито типично западно, нито типично източно общество. И хем ни се иска някой да ни оправи, хем не сме склонни да търпим авторитети. А така е много трудно да си изберем път. За себе си съм сигурен, че частната инициатива и хората отдолу могат да променят страната, а не обратното. Въпреки че ясно разбирам, че трябва да има ред и закони.
Може би идеалната политическа партия, за която бих гласувал, би стигнала до мен с посланието, че ще създаде условия, така че всеки един от нас сам да направи живота си по-добър. Но сега, а не след 10, 20 или 50 години. Защото моето поколение вече няма време.
Преди две седмици ви обещах, че няма често да ви занимавам с политика, но ето че вече наруших думата си. Е, и политиците, за които след няколко дни ще гласувате, ви обещават много неща, които няма да направят...
Добави коментар