Наблюдавайки политиката, по-често говорим за властта като за облага, за начин на неимоверно забогатяване и влияние, но по-рядко като за огромна отговорност. Изглежда главните определящи се за опозиционери не искат да поемат бремето на властта на плещите си. Или поне действията им сочат към подобно предположение. Останалите просто нямат електоралния потенциал да се конкурират.
Предизборната кампания е към своя край и учудващо или не през последния месец се запази интересна тенденция, която стартира миналото лято. Критиката по адрес на ГЕРБ и Бойко Борисов се превърна в лайтмотив за най-изявените опозиционери, но някои от тях така и не успяха да подплатят риториката си със същинска заявка за управление.
Сякаш не са готови да поемат бремето, съпътстващо властта, и предпочитат да го оставят в ръцете на най-тренираните понастоящем, а именно ГЕРБ и нейния лидер. А с оглед на настоящата здравна ситуация и предстоящата икономическа криза, отговорността, с която управлението идва към днешната дата, се засилва. Смутните времена вероятно още повече отблъскват „алтернативите“ на властта, въпреки милиардите от ЕС, които ще се завъртят в икономиката ни през идните години.
Да се снишим и да чакаме бурята ГЕРБ да отмине
Така можем да си обясним и защо не станахме свидетели на анти-ГЕРБ фронт, който да пренесе енергията на антиправителствените демонстрации до урните. Подкрепата за протестите беше около 60% - предпоставка за сериозен удар по ГЕРБ. Но подобен фронт се нуждае от ясно изразено ядро и лидер, готови да поемат кормилото на държавата и да отстранят сегашното управление.
В контекста на протестите много пъти бе споменато широкото обединение на опозиционните сили на местните избори в Будапеща, Истанбул и Анкара, което доведе до победа за тях, в среда на много по-тежки авторитарни тенденции отколкото в България. Щом още не сме узрели да приемем подобни отчаяни ходове, ситуацията не е толкова отчайваща. Засега нека се снишим и да чакаме бурята ГЕРБ да отмине. В случай, че стигнем до състояние на демокрацията като в Турция – тогава може опозиционно обединение.
За липсата на обединение има и далеч по-прости аргументи. По обясними причини никой не иска коалиция с БСП; между анти-ГЕРБ партиите има диаметрално противоположни разбирания, идеи и идеология; за по-малките формации има шанс да бъдат засенчени, а най-популярните опозиционни лидери – Корнелия Нинова и Слави Трифонов, са недиалогични и със силно изразено его.
Нинова продължава да бъде по-заета в тоталното овладяване и подчиняване на партията си. Трифонов предпочита да играе поддържаща, вместо главна роля, макар образът му да криеше потенциала да се доближи до изборните успехи на Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов на старта на политическите им кариери.
Ефектът
Да гледаме директно на резултатите – фрагментираната опозиция е най-добрият развой на събитията за ГЕРБ, а във всички партийни централи много отдавна са стигнали до този извод. Една разпиляна опозиция запазва ГЕРБ като основна движеща сила в политиката, а липсата на силна лична заявка за управление предполага, че дори можем да видим Борисов премиер за четвърти път. В случай, че той самият не реши другояче.
Разсъждавайки за управлението като за бреме и отговорност, можем да си обясним и защо никой от конкурентите на ГЕРБ не прибегна до крайни действия в предизборната кампания. Вместо това почти всички заложиха на обран и премерен подход, без нищо революционно. Провеждането на кампанията по инерция затвърждава хипотезата, че основните опозиционери предпочитат да избягат от отговорността на управлението.
Излиза, че е по-изгодно да трупаш политически капитал на гърба на ГЕРБ и Бойко Борисов, отколкото да се бориш истински с тях
Това навежда на две тъжни заключения. Или в момента в България няма нито един подготвен държавник - човек, който да комбинира капацитет и експертност с положителен обществен имидж и готовност за поемане на отговорността на управлението. Или никой не е готов да излезе отпред, да обедини поне част от обявилите се за опозиционни сили, дори с цената на имиджа си и този на партията си, да детронира Борисов и ГЕРБ от властта, щом вярата в това колко вреден е моделът им е толкова силна.
Изгледи за подобно развитие няма. Явно положението не се приема от опозицията като толкова кризисно, колкото го описват. Така че с горчивина можем да твърдим, че въпросната опозиция или няма същински интерес от свалянето на Борисов, или поради някаква причина не работи активно в тази насока. Не можем да си кривим душата, че е доста по-удобно да критикуваш от парламентарната трибуна или в социалните мрежи, отколкото да управляваш държава с толкова неизправни системи, понасяйки цялото бреме.
Вместо хората да имат шанса да гласуват за истинска промяна, единственото, за което същински могат да се борят е да покачат избирателната активност. И така да маргинализират влиянието на ГЕРБ в следващия парламент. И все пак каузата си струва.
Добави коментар