Повтаря ли се историята или се римува? След дълго чакане на българската политическа сцена изгря звездата на третия цар (по Андрей Райчев) – Слави Трифонов. За разлика от предните двама царе, Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов, с влизането си в политиката Трифонов не се беше прицелил към абсолютната власт от самото начало. Смятам, че ако си беше поставил тази цел, сега щеше да стои пред всички и то с много. Защо не го направи е друга тема, с детайли и въпроси, за които можем само да спекулираме.
По-значимото е какво следва за Трифонов и партията му. Ако не друго, то от 32-годишния преход вече можем да вадим ценни изводи и опит. Историята ясно ни демонстрира, че лидерските проекти, тип спасителен пояс, не могат да бъдат същински устойчиви във времето. В случая на първия, НДСВ, говорим за един мандат на тотална доминация, един на угасващо влияние и последвал крах. Всичко на всичко 8 години активна служба във властта.
При Борисов и ГЕРБ ситуацията е съвсем различна. Макар подкрепата за тях да върви пропорционално надолу с времето, моделът ГЕРБ се закачи и срасна с държавата и всичките ѝ механизми. И логично бе много по-успешен от този на Симеон Сакскобурготски, просъществува през годините и ще продължава да го прави още известно време.
Друг извод е, че за този тип проекти, първото явяване на избори винаги е било най-успешно, а резултатите не са били достигани повече. Но тук трябва да напомним, че „Има такъв народ“ фундаментално се различава в подхода и в идеята си. Повечето анализатори се обединяват около тезата, че на едни предсрочни избори през тази година, партията ще отбележи още по-добър резултат. Обаче какво биха постигнали след дълъг мандат в парламента? Историята ни показва, че биха отбелязали отстъпление, ако не и тотална маргинализация.
Последните дни голяма част от енергията в публичния дебат се разсейва в гнева от „чалгарския вот“ и гласовете от чужбина. Но причините за съществуването на този цикъл на криза-месия-възход-упадък са по-дълбоки от ценностите на обществото. Те са една част от уравнението. Другата е самата политическа система в България.
Тази система, в комбинация с обществените нрави и разбирания, по същество предполага успешните политически проекти в България винаги да бъдат лидерски, да се появяват рязко и понякога бързо да угасват. Част от причината се крие в това, че на партиите у нас им липсват ключови за устойчивия живот на политическите формации характеристики. Те нямат за цел да бъдат представителни за определени прослойки от обществото и нямат същински идеологически профил.
В крайна сметка не сме нито традиционно западно, нито традиционно източно общество, което е предпоставка политиката у нас да бъде интересна смесица от двата свята. А именно от чертите на източния манталитет идва и нуждата обществото ни да търси „спасители“ и да им се уповава, вместо да вземе изцяло в свои ръце отговорността за качеството на живота си.
Целият цикъл на политическия живот у нас, обаче, води до установяването на фасадната ни демокрация, в която живеем в момента. „Спасителните“ проекти в българската политика са изиграли своята историческа роля в развитието на страната и са оставили своя отпечатък. Ред е на този на Трифонов, а ако обществено-политическата система остане непроменена, ще дойде редът и на други след време. Историята по-скоро се римува, отколкото да се повтаря.
Добави коментар