Изборите минаха скоро и вероятно изборите предстоят скоро. Сега сме вгледани в рулетката на връчване на мандат за правителство и спекулациите около съставянето му. В тази въртележка донякъде коментирано с облекчение, донякъде незабелязано мина темата за въвеждането на мажоритарна избирателна система.
Да погледнем изходните позиции – преди изборите ГЕРБ бяха „против“, „Има такъв народ“ – „за“. Сега е точно обратното. Ето един добър пример да поразсъждаваме върху избирателните системи и следствията от тях за самите избиратели, а и за представляващите ги народни избраници.
Като начало да припомним, че на референдума за мажоритарен вот гласуваха почти толкова гласоподаватели (3,07 милиона) колкото и на последните парламентарни избори (3,25 милиона). И нека сравним подкрепилите идеята за мажоритарен вот (2,51 милиона) с резултата на представените в новото Народно събрание депутати събиращи подобен вот. Това е сумарният резултат на всички попаднали в парламента партии без „Изправи се! Мутри вън!“ (ГЕРБ+„Има такъв народ“+БСП+ДПС+„Демократична България“= 2,52 милиона). Тоест изразено в мандати това би било мнозинство от 226 народни представители. Волята на онзи, когото политиците наричат „суверен“ е ясна и повече от категорична. Всъщност едва 0.2% не достигнаха за задължителен характер на референдума.
Възникват няколко важни въпроса:
1. Защо тогава народните избраници бягат от народната воля?
2. Това ли е (либералната) демокрацията или сме свидетели на някаква подмяна?
3. Само български ли е този феномен?
За да отговорим на тези въпроси е добре все пак да видим основните различия и техните ефекти от двете най-разпространени избирателни системи – мажоритарната и пропорционалната. Наясно съм, че и при двете има разновидности, че има и смесени системи, че има детайли при формиране на избирателни райони и прочее и, че всичко това влияе по един или друг начин. За да опростя разглеждането, ще се спра на действащата в момента пропорционална система, в която преференциалният вот е с пренебрежимо малки резултати и с мажоритарна система в два тура (позната ни основно от изборите за президент и кметове).
Какви са характеристиките на една пропорционална система? Според общоприетото мнение тя е по-представителна. Основното и най-важното при нея е запазване съотношението между гласове и мандати. Тоест приема се, че е спазен принципът на справедливо разпределение и всяка партия получава толкова, колкото избирателите преценят. Така Народното събрание се превръща в огледало на политическите интереси на нацията, а партиите в посредник между избиратели и кандидати.
На първо четене: Гласуване с машини, а в чужбина – и по пощата
Да погледнем и основните характеристики на мажоритарната система. Може би най-очевидното е, че се гласува за личност. Тази система налага тенденцията на двуполюсен (дори и на двупартиен) политически модел, което пък е предпоставка за стабилен парламент с добре изразени мнозинства. Противопоставянето между двата полюса налага умереност на посланията на партиите, с цел да привлекат избирателите от центъра. Мажоритарната система е по-проста и по-лесно разбираема за средностатистическия избирател, най-вече измествайки фокуса от предизборни обещания върху конкретна личност, с конкретна отговорност.
За мажоритарната система се изтъкват два основни недостатъка: че тази система затруднява появата на нови партии; че гласовете, подадени за неизбраните кандидати, нямат абсолютно никаква стойност. Изборите през 2009 г., когато, явяващите се за първи път на парламентарни избори, ГЕРБ спечелиха почти всички мажоритарни района ясно опровергава първия недостатък (ако това изобщо може да бъде разглеждано като недостатък). По-важно е да разгледаме втория. Тук се връщам към данните от референдума. Даде ли пропорционалната система на избирателите това, за което гласуваха? Кой пое отговорността за подмяната? При една мажоритарна система гласоподавателите биха задали този въпрос на конкретна личност и ако отговорът му е незадоволителен преизбирането му би било малко вероятно.
Както видяхме по-горе, при пропорционалната система партията се явява посредник между гласоподавателя и избраника. Така последният е деперсонализиран и отговорността му е прехвърлена на някакво колективно тяло, което не може да я носи реално. Изостреното противопоставяне на двата полюса при мажоритарната система е заменено от компромисното сговаряне на „справедливо“ представените от пропорционалната система. В първият случай резултатът е одобрение на поне половината от гласоподавателите. Във втория е възможно компромисът да доведе до по-широко удовлетворение, но практиката показва, че той (компромисът) се търси в името на властта, а не в името на решенията. Желанието за стабилно правителство, което е сложно при пропорционалната система, води до нарастване на компромисите. Алтернативата са чести рокади или смени на цялото правителство, което допълнително отслабва и държавата и икономиката. Мажоритарната система дава тази стабилност, което гарантира изпълнение на поетото за един мандат и затова не е изненада, че в държави като Великобритания спечелилата избори партия често повтаря успеха си по няколко мандата.
Най-важната разлика се крие в това дали партията да е посредник или да се гласува за личност. Когато партията е посредник, на практика силата е концентрирана в лидера й. Независимо от вътрешно-партийните правила, лидерът се стреми към обкръжение, което да е най-малкото зависимо от него, да не кажем, че се търси и вярност и преданост (оставам настрана колко последните две са илюзорни). Така и апаратът на партията и кандидатите за изборни длъжности стават функция на лидера си. А той, лидерът, има жизнено важен интерес да се обгради със слаби, безволеви и посредствени хора, за да се подсигури откъм конкуренция (само изключителни водачи не прибягват към подобни действия). Така от една страна имаме деперсонализирана лична отговорност на кандидатите и свръхконцентрация на власт и отговорност на лидера, а от друга – навлизане на посредствеността все по-плътно и надълбоко в политиката. Мажоритарната система обръща зависимостта – лидерството се превръща във функция на избраниците. За да може лидерът да управлява са му необходими максимално силни кандидати, които да печелят директен вот срещу други силни кандидати. Самият лидер ще е под непрекъснат натиск да се доказва като такъв, защото, заобиколен от силни личности, лидерството му ще бъде предизвиквано.
Да, мажоритарната система може би не е най-справедливата и може би засилва поляризацията, но е основана на ясната конкуренция, което в дългосрочен план винаги води до устойчиво добри резултати. Пропорционалната система е любима на либералната демокрация с претенцията си за по-голяма справедливост. Базирана на компромиса и сговарянето, в дългосрочен план тя води до нещо, което се нарича фасадна демокрация – независимо за кого и за какво гласуваш получаваш политическа импотентност, скрита зад претенцията за някакъв неясен национален (или друг) интерес. Но това ерозира доверието на гражданите в самата идея за либерална демокрация. Много бавно, но много устойчиво тази тенденция се наблюдава дори в държави с традиции в либералната демокрация, каквито са Франция, Германия, Холандия, Австрия...
Може би най-силният удар нанася самият ЕС. ЕК е съвкупност от политически разнородни комисари, предложени от управляващите в момента партии в националните държави. Това унищожава в зародиш идеята за идеологически решения и води към задължителни компромиси, които накрая се свеждат до безплодни сговаряния. Тоталната безпринципност при формирането на управленско мнозинство в ЕП, при която уж непримиримите в предизборната кампания ЕНП и ПЕС се сливат в политическа безличност, води до пълната неадекватност към реалните проблеми. Най-крещящият пример за политическа импотентност е обявяването на референдум за лятното часово време в разгара на мигрантската криза. Неслучайно гласувалите на този референдум бяха по-малко от 1% от населението на ЕС. Това рязко контрастира с активността, когато няколко европейски държави бяха попитани дали одобряват приемането на Европейска конституция. Тогава Франция и Холандия категорично отхвърлиха тази идея, докато Испания и Люксембург категорично я подкрепиха. Но провалът на идеята за Европейска конституция показа на европейските лидери, че демокрацията е трудна за управление система и те решиха да започнат постепенната й подмяна.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар