В предишните три есета разгледах основни посоки на неомарксизма, чрез който се води съвременната война с Европейската цивилизация (освен държавите от Европа включвам САЩ и Канада) отвътре. Тук искам да се спра на извора на подкрепа в тази война, даван от европейския ляв интелектуален елит. Той подкрепя съвременната левица, както предшестващият го елит подкрепяше комунистическата левица по време на Студената война, с основна кауза Запада да я загуби.
Характерна черта на левицата е лицемерието. Някой би казал, че това е характерна черта на политиката изобщо. Бих се съгласил донякъде. Тази характеристика може да се отнесе към всяка идеологическа политика (прекрасен пример е днешният либерализъм), но не може да бъде преписана на консерватизма. За него може да се каже, че е циничен, арогантен, суров и прочее, но не и, че е лицемерен. А разликата е огромна.
Европейската цивилизация и другите!
Що се отнася до левицата, нейната история е разграничаване от предходните й действия. Това е целенасочена тактика, която да възпрепятства анализа на политическите й мотиви, цели и съюзи. Но от написването на „Капиталът“ през 1867 година и досега декларираната цел е борбата с капитализма, а същинската е премахването на индивидуалността изобщо, включително собствената им индивидуалност. Стремежът към унищожаване на индивидуалността не е случаен. Той е плод на отчаянието, което е завладяло левичаря. За него демокрацията и личната свобода са проклятие. Той нито разбира същността им, нито осъзнава възможностите, които те предлагат. В разбиранията си левичарят натоварва обществото със задачата да изпълни и осмисли живота му. Отхвърляйки изобщо идеята, че това е негова лична задача, той е готов да превърне обществото в изкупителна жертва. Доволните от живота хора възприемат света като добър и искат да го съхранят. Деконструирането на всичко съществуващо е максима на комунистическата левица, персистираща и днес. Страстта към разрухата е фундамента на марксизма. Тъй като разрушението е невъзможно без насилие, левичарят го оправдава, като необходимо по пътя към „земния рай“.
Днес сме свидетели на разрушителната агресивност на феминистки, транс, зелени, гей и чернокожи движения, чиито протести често придобиват вандалски размери. Свидетели сме и как либерални местни и национални власти абдикират и оставят тези групи да вилнеят безпрепятствено. Но ако погледнем в историята назад ще видим как френският интелектуалец Жан-Пол Сартър обожествява диктатора Фидел Кастро. Как Джоузеф Дейвис, посланик на президента демократ Уилсън в СССР, боготвори Сталин в докладите си. Как Бърнард Шоу възхвалява Ленин. Сред възхищаващите се са и Анри Барбюс, Бертол Брехт, Ъптон Синклер, и в по-следващи години Симон дьо Бовоар, Шърли Маклейн, Ноам Чомски… Плеядата от изтъкнати европейски интелектуалци, подкрепящи различни диктатури, може да добие размера на малък телефонен указател. Само да припомня, че под ботуша на Сталин, Мао, Пол Пот, Кастро и други комунистически диктатори през ХХ век бяха избити над 100 милиона човешки същества! (Преди това левите интелектуалци бяха привлечени от фашизма, днес пък от ислямизма…). Най-честото извинение, което тези интелектуалци използват е, че „не знаели“. Това е откровената проява на лицемерие, с която започнах – свидетелствата за геноцида винаги са били налични. „Затварянето на очите“ бе в името на каузата, в името на оформянето на по-добрите създания (днес в по-мека форма това са гей, феминистки, транс и други „подобрения“). И това само защото отказват да приемат, че човешката същност е несъвършена и хората се движат от егоизъм.
Разглеждайки себе си като морални стожери на човешката раса, левите интелектуалци приемат останалите за по-нисши, заменими и дори безполезни същества. В името на собственото си добро, тези безполезни същества може да бъдат изтезавани, а защо не и убивани. Пример за абсурдността на възхищението на левите интелектуалци е твърдението на Бърнард Шоу за съветските затвори. Според него те били толкова вдъхновяващи, че затворниците не искали да ги напуснат. Твърдение надминато по умопомрачение от лявата интелектуалка и журналистка Ана Луиз Стронг, според която съветските граждани правели постъпки, за да бъдат приети в затворите!!!
През последния половин век левите интелектуалци успяха изцяло да превземат западните университети. Места предвидени за усвояване на знания и свободни дискусии се превърнаха в извор на агресия и меко казано нетолерантност. Не са изключение, а като че ли става закономерно насилието, проявявано от чернокожи студенти към преподаватели, „позволили“ си да задават въпроси! Като характерен пример може да се даде имейл на преподавател в Йейл, питащ дали университетската администрация трябва или не да съветва пълнолетни студенти във връзка с маскирането за Хелоуин. Поводът за него са сблъсъци между студенти от различни култури в предходни години. В отговор на този имейл чернокожи студенти започват буквално да тероризират преподавателя физически, обвинявайки го в расизъм. Крайният резултат е, че преподавателят остава и без работа. Разумното и адекватно обяснение, че несъгласието не е подтисничество, че думите не са насилие и речта, която не се харесва все пак си остава реч, че доводът не е нападение, се отхвърля като „бяла наглост“. Това поведение не е запазено само за чернокожите, то е усвоено от феминистките, транссексуалните и прочее. Техни „бойни“ групи обикалят из кампуси, а и извън тях , искат документи, защото търсят някого, тормозят всеки несъгласен с тяхното мнение… А в този момент на полицията й се забранява да се намесва! Защо ли това ми напомня на Черноризците на Мусолини във фашистка Италия?!
Неомарксизъм – Феминисткото измерение
Началото на процеса за деконструкция започва във факултетите по социални науки. Там е поставена съвсем конкретна цел, изцяло в догмите на марксизма – да се атакува, подкопае и в края на краищата да се разруши всичко, което е било установено, фиксирано, ясно – дори аксиоми на науката Биология. За целта се започват „женски“, „ЛГБТ“, „черни“ и други изследвания. Всички те търсещи новите подтиснати и неоправдани, които да заменят пролетариата.
Зародени в университетите новите „научни“ догми биха останали само „лабораторни експерименти“, ако не срещнаха силната подкрепа на артистичния свят. Холивуд се оказва отлична платформа за разпространението и налагането им. Светът на шоу бизнеса и изкуството е известен със своята нестандартност. В професия, основаваща се донякъде на ексхибиционизма не е лесно (а може би и не трябва) да се сложат граници. Но това прави Холивуд най-малко подходящото място за създаване на принципи и морални норми, които да се налагат на обществото.
Джейн Фонда се опита да унищожи Св. Валентин, като от ден на любовта между мъжа и жената го превърне в ден на омразата и осъждането на мъжете. Това е пример, показващ развитието от „женско изследване“ през феминизъм до налагане на нова морална норма – от любов към омраза, от свобода към диктатура!
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар