Един миг и вече светът, който си познавал, който си градил, в който си мечтал - се срива. Той вече не съществува. На негово място е друг - неразбираем, самотен и отблъскващ. Това не е твоят свят. Не е и моят. Просто сме принудени да се напаснем и да продължим да живеем в него, колкото и да ни е чужд. Войната отвори ями в душите на хиляди хора, които трудно биха могли да се запълнят. Думите тежат, а белезите от доскорошните братя по народност - няма да зараснат.
Русия воюва срещу Украйна вече четири седмици. Паралелно двете страни водят и преговори за примирие. За момента обаче разговорите са безрезултатни. А всеки ден, всеки час, минута и дори секунда за украинския народ са решаващи.
Вече ви разказахме личната история на украинец от Киев, чийто свят се бе срутил за секунди. Срещнахме ви и с 19-годишен студент от Русия, който е противник на действията на Владимир Путин и е сред протестиращите срещу войната.
Днес ще погледнем войната през очите на една украинка, която е в България, но родителите ѝ са в Николаев - град, който в последните дни е под руски обстрел и е заплашен от превземане.
Наталия Воронина е на 28 години. Макар фамилията ѝ да е типично руска, корените на рода ѝ са украински. Семейството на майката ѝ е от Киевска област, а на баща ѝ - от Виницка област. И родителите ѝ, а и тя самата, са родени и израснали в Николаев. Никога не си е представяла, че може да живее в друга държава, различна от Украйна. Любовта обаче я води тук, в България, преди 6 години. Заради най-любимия си човек започва да гради живота си от нулата. Сега тя е горда майка на 3-годишно момченце. Но е и дъщеря, чиито родители са далеч оттук. Те решават да останат в родината си, въпреки ежедневните гърмежи и смъртоносни заплахи. Баща ѝ се е опитал да се запише в украинската армия, но са му отказали, защото има здравословни проблеми. Двамата с майка ѝ се опитват да помагат на съседите си с каквото могат - пазаруват на тези, които нямат възможност да отидат до магазина, снабдяват ги с продукти, търсят им и лекарства. Майка ѝ се е ангажирала и да търси екипировки за военните и за цивилните, които защитават Николаев.
„Най-страшното събитие, което промени моя живот, както и този на още близо 60 милиона украинци в Украйна и по целия свят, беше съобщението, че войната е започнала. Майка ми ми писа в 5 часа сутринта на 24 февруари, когато аз безгрижно съм спала в леглото си: „Атакуват ни руснаците… войната започна“. След което изгубих връзка с тях….“.
Тя споделя, че родителите ѝ се опитват да се адаптират към новата реалност, която ги е връхлетяла. А когато не се чуват бомбардировки наблизо се опитват да се занимават с обичайните си домашни задължения. Стига да има ток и парно, защото доста често руските войници нарочно целят по инфраструктурата и унищожават жизненонеобходими обекти.
„Моите родители останаха в Николаев, въпреки всичко, което преживяват. Ежедневно те са свидетели на постоянни въздушни атаки и падане на ракети по домовете. Смъртта живее до тях. И страхът… Те не искат да бягат и да оставят домовете си на окупантите“, казва Наталия.
По думите ѝ дните на родителите ѝ се сливат от 24 февруари, когато започна руското нападение. „Постоянно се чуват сигнали за въздушна тревога и те се крият в мазето. Това се случва и през деня и през нощта. Всеки един наш контакт по телефона, понякога ми се струва, че може да бъде за последен път… Когато чуя гърмежи и силни удари от ракети, а връзката прекъсне - сърцето ми спира. А после пак чакам и се моля да ги чуя, след като поредното бомбардиране спре. В момента те казват, че се крият на „безопасно място“, но аз знам, че няма място, което да е безопасно“, споделя тя и посочва, че не вини родителите си, че не искат да се евакуират и да дойдат при нея в България. „Аз все още тая надежда, че ще напуснат града и ще намерят начин да дойдат тук, при мен. Но все пак напълно ги разбирам и приемам тяхното решение да останат. Ако бях в Украйна, щях да направя същото… Не бих бягала, а щях да помагам на украинците, които са там“.
Родния ѝ град е ключов в плановете за превземане на територии от Русия, защото е стратегически разположен - между Херсон, който вече е под руски контрол и Одеса. Според нея обаче руската армия не може да го превземе: „Окупантите срещат силната съпротива на въоръжените сили на Украйна, а също така и на обикновените мирни хора, които никога няма да позволят „русски мир“ да влезе на тяхната територия. Затова постоянно тероризират хората с въздушни атаки, държат ги в страх, опитват да сеят страх целейки се в града с тежка артилерия“.
Наталия владее перфектен руски език и има много приятели руснаци. Между украинци и руснаци никога не е усещала да има напрежение. Казва, че нейният край е рускоговорящ, както и другите намиращи се в южната част. „Въпреки че обучението в детска градина, в училище и университет се провежда на държавен украински език, в моето семейство, като и в хиляди други, говорят на руски език. Това никога не е било проблем, никога не сме изпитвали притеснение от това, че говорим на руски език. Винаги с руснаците сме били като един народ. Какво да Ви кажа, щом кръстницата ми е рускиня и това бе най-близкия ми човек. Тя изобщо не обичаше да говори на украински език, въпреки че го знаеше добре“.
Според нея до войната се е стигнало, след като Украйна е избрала пътя към Европа. Границите обаче вече са тотално нарушени. „Украинците винаги са се борели за да бъдат свободни, независими и демократични. През 2014 година, когато изгонихме прорусиския президент Виктор Янукович и избрахме пътя към Европа, европейска демокрация и интеграция - Русия не успя да приеме това решение на украинския народ. И тогава окупира Донецк и Луганск и превзе Крим. Тази братоубийствена война продължи в течение на 8 години на тези територии. Но сега това не е война, това вече е геноцид и изтребление на украинския народ - с пълна омраза, гняв и ярост от руснаците. Сега виждам много ясно, че тези, които са роби на един диктаторски режим в Русия, не могат да бъдат братя на свободните хора с демократична свобода“.
„Поддържам връзка с всички мои роднини, приятели и познати в Украйна. Всеки от тях има история или събитие, което вече е променило техния мироглед по време на войната. Но аз се възхищавам и се гордея със всеки един украинец, който е останал в Украйна. Който се е отказал да напусне държавата си и е готов да я защитава. Дори и с голи ръце срещу въоръжени руски сили и танкове“, изтъква тя.
В момента Наталия също помага на своите сънародници, макар и далеч от родината си. Тя търси домове за настаняване на пристигащите в България украинци. Работи и с деца, като се опитва да улесни приобщаването им към българската образователна система. „В момента помагам на едно семейство с две деца, за да се интегрират и влязат в образователния процес в българско училище. Тези децата напълно разбират случващото се в тяхната родина и въпреки своята възраст, не от учебниците знаят каква е реалността на войната. Като майка, бих искала да запазя тяхното детство и безгрижност. Колкото е възможно най-дълго. Но като украинка съм сигурна, че трябва да знаят защо това се случва с тях и кой е виновен за всички техни мъки и болки, които преживяват“.
Наталия смята, че между българите и украинците има много общи неща и именно затова не би било трудно да се приобщят към тукашния живот. За себе си споделя, че благодарение на съпруга си и семейството му е получила голяма подкрепа и е успяла бързо да се адаптира. „Трудното беше да преборя езиковата бариера, но успях с много труд и упоритост. Беше ми странно да свикна и с по-различния манталитет. И през това преминах, когато намерих много общи неща между украинците и българите. Трудност срещнах и в това, че България е една бюрократична държава, но това е нещо, през което все още преминавам всеки ден“.
Казва, че е останала приятно изненадана от подкрепата от страна на България към Украйна. „Българите са много душевни, сърдечни и съчувствени хора. Бях изненадана от това, че има толкова много желаещи да помогнат на украинците - с правни въпроси, или с хуманитарна помощ. Украинските бежанци имат силната подкрепа на българите, както и на европейците в другите държави“.
По думите ѝ всички майки с деца, които напускат разрушените си домове и влизат в България, засега имат подслон и неща от първа необходимост. Според нея в момента те имат нужда от съчувствие, съпричастност и правова помощ. Всичко останало получават от доброволци и различни организации, които са насочени в помощ за бежанците.
Наталия обаче се опасява, че поради нестихващия поток от бягащи от войната украинци, може да няма достатъчно място за подслон за всички.
Тя все пак е уверена, че скоро войната ще свърши и страната ѝ ще бъде свободна. „ Знам със сигурност, че ще дойде денят на нашата победа в тази война. И въпреки, че няма да я има тази Украйна, която помня, и в която съм израснала, ще има друга - силна, свободна, непокорна с красиви градове, с цъфтящи ниви и щастливи хора. И всеки един човек в тази обновена държава ще се гордее, че е Украинец“.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар