Проф. Петър Стоянович: Искаме да ни управлява хем Бисмарк, хем Шкумбата

16:50, 28 юни 22 25 1952 Шрифт:
Биляна Иванова Редактор: Биляна Иванова

Симпатяги в голямата политика няма. Ние обикновено искаме да ни управлява хем Бисмарк, хем Шкумбата – да ни е забавно, но и сигурно. Ами няма го на пазара…, коментира в интервю за „24 часа“ проф. Петър Стоянович. Той завършва обща история и история на Източна и Югоизточна Европа във Виенския университет. Избран за министър на културата от 42-то Народно събрание на 29 май 2013 г. Професор в Института за исторически изследвания към БАН.

Проф. Стоянович, изненада ли ви краткият живот на правителството „Петков“? Когато на 8 юни Слави Трифонов заяви, че се оттегля от коалицията, си казах: Край, Петков си заминава, но пък винаги може да бъде и по-лошо. Преди 99 г. на 8 срещу 9 юни на Стамболийски да не му е било по-добре? Вие сте ненадминат майстор на историческите препратки, имат ли днешните политически събития аналог назад във времето?

Г-н Милков, поставяте ме в деликатно положение. Сега заради комплимента ще трябва да се напъна да кажа нещо умно. Поради разположението на силите след изборните резултати над правителството на г-н Петков още от началото витаеше една обреченост, макар и поучителна.

В лова на птици има известна от векове практика да се залага мюре (изкуствена кукла от същия вид), което да привлича себеподобните. Това улеснява ловеца и задължително вкарва наивното ято в обсега на сачмите. Не било честно ли? – ама, моля ви се, майсторският лов не е за аджамии.

Дали го искаме или не, и политиката като всеки занаят си има правила, изисква опит, а освен всичко рано или късно води до осакатяване на участниците.

Няма лице от политиката, при което количествените натрупвания на травмите да не са довели до изменения на личността, защото опитът се заплаща с най-ценното – личното здраве, психическата хармония и провал на публичния имидж извън кръга на съпартийци и следовници.

Не знам дали сравнението със Стамболийски тук е правилно. При него, както при Стамболов, Живков, че и някои по-скорошни примери, рано или късно се случва „9 юни“, защото не умеят да схванат момента на спасителното си оттегляне.

Българинът в политиката страда от най-тежкото заболяване – да не знае къде му е прагът, да няма мярка. Не знае кога да спре да дрънка, не знае кога да си иде, да се оттегли с достойнство, дори да изчезне за собствено благо.

И затова българският гений е я съсечен пред ВИТИЗ, я е с отрязана глава в чувалче на гара Вакарел. Слава богу, че най-новото време ни спестява поне тези крайности. Но принципът е жив, уви.

А колко пъти „македонският въпрос“ - нека така най-общо да го наречем - е бил определящ за вътрешната политика и въобще за съдбата на България?

И определящ, и доминиращ. От Сан Стефано, където поради трудно спечелената война и изгубеното дипломатическо сражение от руснаците, бе родена една красива илюзия, един мечтан, но невъзможен политически труп, македонската тема шества до днес. При нея няма „искам-не искам“. Няма „пардон“.

Учудвам се на онези, които очакват някой из европейските столици да схване логиката и патоса на нас, българите, когато говорим за тази своя част от цялото. Да не би през 1878 г., през 1913 г. и 1918 г. или 1945-47-а някой в Берлин или Париж да го схвана? При това тогава ставаше въпрос за истински колоси на световната политика, несравними с днешните разкрачени подизпълнители на политическата коректност.

Особено до 1944 г., когато при цялата условност България е имала външни, но временни доминации, темата Македония е била първостепенна, при това ясна: „ке сакам отговорот да биде да“. Иначе свършваш като Сандански, Стамболийски, Терпешев, Т. Паница, Г.Димитров и още няколко десетки хиляди.

Защо смятате, че един цар Фердинанд - внук на Краля Слънце и коскоджамити европейски аристократ - плътно следва иредентистката политика на новата си държава? Защо се облича като дебърски чорбаджия (макар че носи потурите с монокъл и брилянтни пръстени)? Защото му харесва шаякът ли, или просто му е кеф щерките да търчат из „Врана“ в мияшка носия? И той се плаши от думите на Стамболов, че Македония ще бъде гробът на България, знае и Санде Радев с неговото „Македония ке затриет България”, но от тази тема няма излизане. Поне жив, де.

Аз разбирам всички онези нашенски политици, особено новобранците, които считат познаването на историята за изгубено време. Разбирам ги, защото незнанието е спасително за хора, които искат бързи решения и нямат ангажимент към миналото. „Има време”, казала еднодневката и запалила цигара…

Ако се престраша да предизвикам така виртуозно владения от вас черен хумор - с какво т.нар. френско предложение за Македония от 2022 г. е по-добро за нас, българите, от германското предложение от 1941 г.?

- Е, вие пък, какво сравнение… Поне днес на границата отвъд Дунава няма половин милион въоръжена до зъби армия като тогава. Днес има по-малко характер и ефективност, но повече диалог и това е добре така. Ботушът е кадифен. Пък и вече знаят, че всеки подпис с щик, опрян в гърба, е нетраен. Може би наистина това френско предложение да е добро, особено ако се пипне още малко.

Забелязвате ли, че без да се наговарят, повечето наши общественици аргументират, че „това е най-доброто, което можем да получим”, не че е просто най-доброто. Историята учи все пак, помнят притчата за последния влак.

Не бих искал да се произнасям окончателно по възможното стартиране на преговорите със Скопие, защото нямам нито специална информация, нито поглед върху документите. Но видях като обикновен зрител как опитът подпомогна държавния глава Радев и г-н Борисов да успеят в последния момент да материализират позицията си.

В политиката в края на краищата това е важно. Един ден никой няма да те пита какви намерения си имал, а какво си свършил.

Сега ще следват и още бумащини и още битки, но реката изглежда да е форсирана и се надявам Европейският съвет да продължи с разумните си стъпки. Сигурно ще ни въртят и нас още малко на шиш, но това е част от политическия театър.

Помните ли фелдмаршал Фон Лист - същия, дето седеше с войската на Дунава през 1941 г., за което споменахте? Ами Хитлер го изпрати да подпише капитулацията с Гърция при демонстративно отсъствие на италианците. Но когато обиденият Мусолини подпали телефона на фюрера, той изпрати Йодъл да подпише втори протокол с италианско присъствие. Това е политиката.

Според вас би ли могло въобще да се намери решение между София и Скопие? И доколко историците трябва да участват във формирането на такова съгласие?

Всичко може, колкото и по-голямата част от нас да са скептични. Решаващо е доколко Брюксел иска да натиска Скопие и доколко ще изпълни обещанията към България.

Питам се защо, когато г-н Макрон се показва учуден от нашата недоверчивост, никой от нашите дипломати не му припомни, че през 1913 г. те ни гарантираха с договор излаз на Беломорието с Дедеагач, но така и не го получихме?

Дали историци да участват в преговорите между София и Скопие? Ами кой друг да участва, поне докато се изгради основата, фундаментът, върху който да стъпят бизнесът и духовността. Ако ставаше въпрос да подписваме с Литва или Намибия, няма проблем да започнем със самолетни полети, панаири и размяна на фолклорни оркестри. Но тук е Македония! Нищо не е решено, докато не е решена историята.

Останалото е пожелателен талаш, каквото с него, това и без него. То като има мерак и търсене, и два полета на ден можем да имаме, но рано или късно опираме до фундаментални неща.

Не казвам, че ще е лесно – колегите ми от общата комисия побеляха от последователното безхаберие на македонските си хомолози.

Аз оставам скептичен: защото превъзмогването там е въпрос на поколенческа смяна, защото тепърва предстои на власт да дойде сърбоманът Мицкоски и защото от нас ще се иска много последователност в дребните неща на преговорния процес, а там не ни е силата. Но стискам палци, много дълъг влак е това.

Кирил Петков заяви, че свалянето му се дължи на Борисов, Пеевски, Трифонов и на руската посланичка Митрофанова. Доколко непреходно е това участие на руски посланик (като обединяваща фигура) винаги, когато българският политически елит говори за своите тегоби?

Това беше интересно заявление, чух го два пъти. Направи ли ви впечатление, че от него отсъства името на г-н Доган, когото г-н Петков явно не е нарочил за противник. Не знам на какво се дължи? Прозорливост или?

После за г-н Трифонов: преди шест месеца той нали беше част от новия ред, заедно с БСП, с ДБ… Тогава не се ли знаеше рефренът: „Спомен мил, спомен мой - страшен сън без покой”?

Извинявайте, ама още римското право казва, че непознаването на законите не извинява никого, в политиката още повече. Бракоразводните зали са пълни с наивници, които не са били научени от майките си, че за какъвто се жениш, с такъв ще се развеждаш един ден. Пък и друго, ние забравяме, че твърде скоро по въпроса за износа на оръжие към Киев и македонската тема и друг член на коалицията беше на ръба на напускането.

За руско-съветските пратеници у нас е ясно. Те винаги са били комисари с наблюдателни, командни и подривни функции – от Хитрово, Йонин, Каулбарс, през Лаврентиев и Лавришчев, до Толубеев и Елеонора Валентиновна.

Няма метеж, преврат, посегателство, в което да няма руски пръст или пари. В някои случаи много пари, при това документирани. Хранещи и съответна клиентела – от след Освобождението та до днес. Къде е тук уникалната констатация? Но какво се направи, за да се избегне това – ето къде трябва да търсим (не)ефективността на последното правителство.

Ще остане ли Кирил Петков един недоразбран политик? Да поговорим въобще за недоразбраните държавници у нас. В това число и за цар Фердинанд, за когото скоро ще издадете монография.

Отдавам поставянето на тези две имена на обща плоскост на мрачния ви хумор. Колкото до въпроса - ние често си патим от това да се чувстваме неразбрани. А в науката за комуникациите има основен принцип: щом публиката не те е разбрала, значи не си успял да пренесеш посланието през катедрата, вината е у теб. Ако помните, след 2001 г. и г-н Костов се обиди и напусна аудиторията. Знаете за каква личност и характер ставаше дума и въпреки това сгреши да се обиди!

От друга страна, да останеш неразбран означава, че поне си опитвал да имаш ясни тези, свързани с реализируеми решения и планирани конкретни ходове. Имахме ли такива, или повечето беше заявка? Предполагам, че както обикновено геният на времето ще отсъди, като покаже в бъдеще колко жизненост има в партията на г-н Петков.

Защото обикновено за нас, българите, е по-лесно по принцип да обичаме страната си, отколкото да живеем в нея. Макар че аз лично го правя с огромно удоволствие въпреки цикличните сътресения.

Кое ви провокира да напишете „Фердинандеум“ - тези почти 1000 страници за личност, толкова противоречиво приемана от българите?

Не знам доколко му е мястото тук да говорим за съвсем друга тема като голямата ми монография за цар Фердинанд. Но може би има известна връзка с начина, по който бившите у нас приемат края си като публични личности.

При цар Фердинанд не говорим за това дали е бил разбран, или не от народа – неговото 31-годишно управление тепърва ще излиза на бял свят и ще бъде осмисляно, постепенно и с твърде малки крачки, по нашенски. Става въпрос за обективно признание на заслугите на една личност, която е извършила и много добри, и твърде неприятни неща.

Ние дължим модерен прочит на новата история не само на героите на миналото, но най-вече на нас самите и на децата си. Питам – даваме ли си сметка, че на практика първата вълна на европеизацията на България е проведена от 1887 до 1912 г., тогава е „имплементирано” европейското законодателство, доизградени са основни институции, бившата османска провинция се превръща в европейска държава?

Като владетел Фердинанд е силно респектиран и дори уважаван, но никога обичан от народа си. Българите традиционно не обичат реформаторите си и всички те завършват живота тъжно, някои дори трагично.

Симпатяги в голямата политика няма. Ние обикновено искаме да ни управлява хем Бисмарк, хем Шкумбата – да ни е забавно, но и сигурно. Ами няма го на пазара…

Общуването с владетеля и партийното управление под неговия поглед през дългите години е всичко друго освен приятно в хедонисткия смисъл. То е поредица от изисквания, претенции, очаквания, борба за надмощие, обиди и унижения, но и сериозно съзидание. По много от темите разговорът между политици и държавен глава е труден, тежък, на моменти безперспективен. Освен по една: мисията за европеизация на държавата и напредъка на обществото, най-вече в периода до 1912 г. За този четвърт век, от 1887 до 1912 г. – едни пренебрежими в исторически план 25 години – доскорошната част от Румелийския вилает догонва западноевропейските държави и в навечерието на Първата световна война заема безспорно място в златната среда на континенталната цивилизация. И ако се спрем върху мирните години на управлението му, ще видим, че практически няма сфера на общественото, което да не е мотивирано и покровителствано от този владетел. Колкото и парадоксално да ни изглежда от днешна гледна точка, но ако царуването му беше спряло през 1912 г., Фердинанд I вероятно щеше да е обявен за най-великия модернизатор в историята на България и щеше да е национален герой.

Но оставям на читателите да вземат свое информирано решение, след като прочетат самата книга.

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във FacebookInstagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!

Напишете коментар
Коментари: 1
1 Анонимен 21:12, 28 юни 22

Дървен философ

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама