Неотдавна един преследван от прокуратурата бизнесмен обяви, че ще стартира нов политически проект, наречен „Българско лято“, със заявката драстично да промени политическото статукво у нас. Аналогията в името на неговото движение с „Пражката пролет“ от 1968-ма или дори с „Арабската пролет“ от 2010 година (все пак това намерение бе отправено именно от Арабския полуостров), е очевидна, но не особено коректна – сравняването на спонтанни граждански движения с такова, организирано от воюващ срещу властта богаташ, е твърде условно и преднамерено. Без значение на чия страна е справедливостта в чисто правния спор помежду им.
Случайно или не, малко след обявяването на този проект в държавата започнаха да се случват събития и да текат процеси, които действително взривиха общественото недоволство и извадиха хората по улиците и площадите. В момента Българското лято е факт – не онова в кавичките, а действителното, възпламенило улиците и площадите на големите градове в страната. Спонтанно (макар и отдавна чакано от мнозина), емоционално (и затова силно поляризирано), гражданско и съвсем безплатно (въпреки опитите на различни сили да го контролират или обвиняват в корист), то се разви в рамките на две седмици дотук до най-сериозната демонстрация на гражданско недоволство от политическата система от много години насам.
Но за да не приключи безславно и безрезултатно като предишните, трябва да си вземе сериозни поуки от техния крах.
Да си спомним за 2013 година
Преди да изпаднем във въодушевление, че на нашия обичайно дремещ народ най-после му се случва нещо събуждащо, не е лошо да си припомним фиаското на едно доста подобно събитие отпреди 7 години. Тогава енергията на недоволството, също автентична и отключена от конкретни политически събития като сегашните, накрая се изроди в нещо, което фактически стопира всички по-нататъшни опити да се постигат каквито и да било справедливи обществени искания посредством масови демонстрации.
Тръгнали като искрен спонтанен изблик срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, протестите от 2013 година впоследствие бяха толкова умело компрометирани от тези, срещу които се провеждаха, че обезвериха обществеността до степен българите масово да загубят вяра в смисъла на този демократичен инструмент. А задкулисието, срещу което тогава се протестираше, се окопа и срастна още повече с властта, като показа, че контролира държавата повече отвсякога и въпреки всякакво недоволство от страна на гражданите ѝ.
Не бива да се пренебрегва фактът, че една част от активните участници в сегашния протест преди 7 години стояха от другата страна на барикадата и подклаждаха тогавашните контрапротести, като с думите и действията си от онзи период носят голяма вина за обезценяването и компрометирането на явлението „масово обществено недоволство“. През 2013-2014 година самите те охотно ползваха стандартните опорни точки как всички протестиращи са платени и исканията им не представляват волята на целия народ, а само на една група провокатори, подтиквани от заинтересовани сили.
Няма нужда да посочваме имената на участниците в Протест'2020, които тогава бяха в обратната роля – онези събития не бяха чак толкова отдавна, че да не си спомняме за кои личности, партии и антураж около тях става дума.
Като финален резултат размиването на протестите от 2013 година уби желанието на хората да протестират. И всъщност постла на сегашните управляващи удобната пухена завивка, върху която те спокойно се разположиха в следващите два мандата, като в задкулисието зад тях окончателно се настаниха трайно точно онези фактори, срещу които по онова време (а и сега!) се правеха демонстрации.
Именно тогава бе наложен и най-сигурният начин за противодействие на всяко следващо гражданско недоволство – организирането на съответен контрапротест, обилно отразен в определен кръг контролирани медии като спонтанен и справедлив. С идеята да се поляризира общественото мнение, посявайки семето на съмнението кой е прав и кой – крив.
2020 година – възкръсване на протеста като демократичен лост
Новото и най-голямото постижение на протестите от това лято е именно счупването на безотказната досега схема за противодействие срещу народното възмущение. Една от най-големите грешки в поредицата от гафове, допуснати напоследък от управляващите беше „спонтанният контрапротест“, организиран в началото от структурите на ГЕРБ в страната. Автобусите с контрапротестиращи, пристигнали в София на втория ден от събитията, вместо да поляризират общественото мнение, подразниха хората до такава степен, че буквално амбицираха два-три пъти повече хора да излязат на площада.
Веднага след това дойде и другият голям гаф – ненужните и нереципрочни изблици на полицейско насилие спрямо протестиращи. Напълно необясними, те показаха паника и хаос в действията на властите – нещо, от което една недоволна тълпа може само да стане по-силна и убедена в правотата си. И след това – бавната реакция на отговорните лица да заклеймят действията на виновниците, които скоростно да бъдат наказани. Нищо подобно обаче не се случи. И хората на площада получиха допълнителен стимул исканията им да бъдат доведени докрай.
Колебливите реакции на властта като гориво за протестите
Българското лято наистина се оказа горещо за управляващите и показа не само, че пиарите им са пълни аматьори в кризисния мениджмънт, но и че самите те имат явен интерес да отлагат по-сериозни промени.
Гузната съвест на властта струи от повечето техни действия дотук – от споменатия вече напълно ненужен контрапротест в началото, до последната смяна на министри, която вече никой не иска, като за всички, освен за самите тях, е очевидно, че подобен половинчат ход няма как да уталожи дори малка част от общественото недоволство. Видно е, че енергията е стигнала дотам, че никой не е готов на толкова лесни и направо символични отстъпки, даже напротив – те дразнят и подхранват огъня на протеста още повече.
Разбира се, осланяйки се на модела от 2013 година, правителството със сигурност се надява, че играта на котка и мишка за по-дълго време ще отслаби проявите на недоволство и ще ги сведе до рутинно действие на един по-тесен кръг от заинтересовани сили, което отново ще обезвери обществото и ще го направи пасивно. Или образно казано – ще сложи Българското лято в кавички.
Какво ще се случи по-нататък
Определено ще запомним шантавата 2020 година, в която освен, че се сблъскаха с коронавируса, българите като че ли най-накрая получиха и алергична реакция към окаяното състояние, в която се намира най-бедната страна в Европейския съюз. Състояние, което очевидно вече все по-трудно се търпи.
През тази година управляващите допуснаха грешки, които рано или късно ще им струват позициите във властта – дори да не подадат оставка сега, имиджовите поражения, които сами си нанесоха, няма как да не се отразят на резултата им на изборите. За нов бъдещ кабинет на Борисов вече дори едва ли и самите ГЕРБ си мечтаят. Най-вероятно в момента вече изчисляват какви биха били най-малките загуби, които могат да понесат на предстоящия вот и с коя друга фигура да подменят поизхабения си предводител.
Въпросът обаче е и дали гражданското ни общество този път ще внимава да не допусне грешките от 2013 година. Ще удържи ли да не позволи на някого да сложи лудото българско лято на 2020-та в кавичките на празното и безрезултатно политиканство. И нещата да си продължат постарому.
Логичното развитие на тази лятна история са предстоящи избори. Тепърва ще разберем дали енергията на протеста ще се окаже достатъчно силна, за да ги измести още за есента или зимата на тази година или така или иначе ще си останат за пролетта на следващата, каквото е неистовото желание на управляващите.
Но когато и да се проведат те, със сигурност това ще бъде най-точното време за следващ мощен изблик на посъбудената гражданска съвест. След като българите показаха, че не са забравили да протестират, ще дойде дори по-важният момент, в който да си припомнят масово и как се гласува. А не по стар навик да оставят други сили и процеси в сюблимния момент да решават бъдещето вместо тях.
Видно е, че когато пренебрегваме изборите като основен демократичен инструмент, все стигаме до под една и съща крива недемократична круша, независимо кой се настанява след тях във властта. Това се случва вече толкова много години подред. А ако сега отново махнем с ръка и си кажем, че „всички са маскари“ и няма смисъл да се гласува, партиите, виновни за положението, в което сме в момента, ще ликуват с поредна победа, въпреки всички протести и недоволство срещу тях. И тук не става дума само за тези, които сега управляват, а за всички субекти на политическото статукво от последните 30 години, виновни за липсата на смислена промяна по време на безкрайния преход.
Да, вярно е, че на политическия небосклон у нас няма кой знае какви уникални алтернативи. И е много вероятно ако дадем шанс на нови хора да се пробват с управлението на страната, те да не излязат много встрани от обичайните политически клишета, утвърдени по тези географски ширини.
Но този път имаме шанса евентуално да направим нещо различно – всички да положим усилия това българско лято да не свърши безславно сега. Което означава след изборната есен, трудната зима и колебливата пролет, да продължаваме да държим стриктно под око и онези, които този път ще изберем да заменят предишните. С цялата отговорност, която сами сме връчили в ръцете им с със случването на този протест.
И ако посмеят и те да кривнат нанякъде – догодина да им спретнем същото българско лято, каквото се заформи за настоящите. Без да им даваме никакъв шанс да се окопават и самозабравят.
Този път – без никакъв толеранс!
Добави коментар